Разни > Нещата от живота
Митове, предания и легенди!
biguto:
Легенда за Галатея
Това се случило през ХV век, когато турците нападнали България. Тогава, там на това място при сегашния фар имало неголямо село от стотина къщи. Населението се занимавало с риболов, скотовъдство и търговия, както и традиционните занаяти на българите по онова време... Хората тук са живеели мирно и доволно, но дошли нашествениците, решени да превземат всичко и да оставят след себе си само пепел. Селото било добре защитено, обградено откъм сушата със здрави високи стени - 30 стъпки, а от към морето имало отвесни скали, по които било невъзможно катеренето. Деветдесет дни и нощи то било в обсада - изтощителна за новодошлите нападатели, но не и за местното население. Те можели да издържат още дълго време, ако не бе се появил предател. Един млад мъж на име Янко се явил при нашествениците, като поискал да говори с технияводач. Янко предложил да съдейства за падането на селището, ноза награда да получи най-най-личната мома - Галатея. Водачът им се съгласил. В една непрогледна, безлунна нощ, след полунощ Янко - предателят, отворил тайната вратичка на крепостта. Така селото било превзето. Пълководецът изпратил хората си да отвлекат Галатея, за да награди според уговорката им Янко, но той самият останал възхитен, поразен от красотата й, а и погледът й бил пронизващ.
Като я видял, затворил очи, за да не ослепее.
"Не случайно Янко поискал само нея, а не злато, нито скъпоценности, нито власт", помислил си водачът на нашествениците. Той намига се влюбил в нея. Почувствал сърцето си как ускорено бие, а кръвта му сякаш бушува като морето ...
За да има Галатея за себе си, първо заповядал да убият предателя. Пленницата, като разбрала какво я очаква, пребледняла, трескавомислела как да постъпи, за да се отърве от нежелания жених, но ида спаси селото си. Бързо се съвзела и поискала три неща от новия господар: първо - да види родителите си; второ - да не убиват никого от сънародниците й; трето - да запази вярата си. Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил и трите й желания били изпълнени. Галатея била отрупана с подаръци, но не се докосналадо тях. Върнала обратно всички скъпи подаръци, като поискала след сватбата им да бъдат пощадени всичките й събратя, а и селотода не бъде плячкосано.
Сватбата била странна - християнка се омъжвала за друговерец, който държал в подчинение селото. Галатея била неземно красива, облечена в златотъкана до земята рокля, с колан от чисто злато, прихванат с пафти, обувките й също златни, а черните й коси дълги и гъсти до самите й пети били по-лъскави от всякога, на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче. Очите й сякаш искряли наслънчевите лъчи ...
Тя била не само най-личната мома, но и дъщеря на най-богатите хора на селото, а те все пак женели единственото си чедо, затова не жалели средства.
След сватбеното тържество Галатея се обърнала и заявила на съпруга си: "Ето, аз съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели. Но аз ти признавам, че не те обичам и няма да те обикна никога, затова само смъртта може да ме спаси". Докато изрекла съкровените си мисли, тя се затичала към пропастта и пред смаяните очи на съпруга си и цялото множество се хвърлила в морето.
Младоженецът бил поразен не само от красотата й, но и от бързия и силен ум, който й помогнал да се отърве от нежелан жених.
Преди да се съвземе хукнал след нея, но верните нему хора му препречили пътя и го спасили от гибел. Впечатлен от гордостта и смелостта на девойката, нашественикът удържал на обещанието си. Подарил свободата и живота на хората от селото. След няколко дни той оттеглил войските си , а селяните, благодарни за саможертвата на най-личната мома, единодушно кръстили селото си Галатея.
Няколко години по-късно нови нашественици османлии сринали селото със земята, като го плячкосали. По Божия воля не след дълго то възкръснало изцяло възобновено, но със същото име. Така до ден днешен селото се казва Галата, така се казва и целият варненски залив: А на мястото, от където се е хвърлила девицата, сега е построен фар, за да помага на корабите и на брега със светлината си, в непрогледна тъма и в ураганни бурни нощи. Фарът със своята светлина всяка нощ напомня легендата за подвига на красивата девица Галатея.
biguto:
Легенда за Летящия Холандец
Това се случило преди 350 години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от град Делфт. Други се кълнат, че се казвал Ван дер Декен. Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън.
Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от злато. Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил да служи при такъв капитан. Само имато му дори всявало ужас. Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите умирали от глад и болести. Нищо ! Мъртвите зад борда ! Даже половината само да останат, все едно, ще успее да ги продаде с печалба. Акулите, които следвали кораба дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка.
- Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте донасита. Утре пак ще ви устроя гощавка.
Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали.
Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знамент камшик. Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвал и екипажа му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчите с пиво. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргви от краката на млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне.
И тогава при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва. Веднъж по време на буря рухнала фоксмачтата, но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески. На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, моели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне нзада. Трима моряци от неговия екипаж полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - хвърлил ги зад борда в ледената вода.
Капитанът млъквал и придричивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те го слушали като онемели. И тогава го преизпълвала гордот. Разбира се! Той е любимец на морето. Морето го слуша! Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума:
- Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина...
Другарите му започвали да го бутата с лакти, но късно. Към него се обръщало бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...
Говорело се, че проклетият капитан се моли на дявола и дяволът му помага във всичко. Отново и отново излизал той в морето и всеки път се връщал с богата плячка. Така дяволски му вървяло във всичко.
Веднъж капитанът трябвало да плава от Атлантическия до Тихия океан, от остров Мартиника до островите Хуан Фернандес.
- Да плава през март покрай нос Хорн? - питали се другите капитани. - Кой освен него би се решил на това?
Когато на кораба товарели последните бъчви сланина, към капитана се приближил богато облечен момък. Той бил чужденец в този край и нищо не знаел за страшната слава на капитана.
- Бащата на годеницата ми живее на един от островите Хуан Фернандес - казал момъкът на капитана. - Той е тежко болен и иска да ни благослови преди смъртта си. Ако вие ни закарате там, мен и моята годеница, щедро ще ви се отплатя.
Капитанът ги приел на борда заедно със слугите и багажа и излязъл в морето. Напил един от слугите и разбрал, че младежът е богат и носи със себе си много злато.
По заповед на капитана моряците хванали младия испанец и го хвърлили в морето, а след него и всичките му слуги.
- А ти , красавице, избирай какво искаш - викнал капитанът на девойката - Или ще ми станеш слугиня, или върви след годеника си.
- Бъди проклет, убиецо ! - извикала девойката. - Дано никога повече да не видиш брега! - И се хвърлила в морската бездна.
Капитанът само се изсмял със сатанински смях. Като че ли в отговор се чули ревът и свистенето на урагана. Той връхлетял от запад. Корабът тъкмо приближавал брега на нос Хорн.
- Нещастие! Загубени сме! - завикали уплашено моряците. - Нос Хорн!
Тук се издига черна канара, вечно забулена в мъгла. Тя носи гибел на моряците. С грохот се пенят вълните, разбивайки се в скалата. Тук се срещат течения от два океана. Не е лесно да се плава покрай тази скала дори в тихо време...
- Нос Хорн е вход за преизподнята - казвали моряците.
Но капитанът не мислел да обръща назад. Насрещен ураган! Още по-добре! Да заобиколи в такова време нос Хорн! Ще има какво да разказва като се върне в Делфт.
Върху кораба се сгромолясвали планини от вода. По палубата плющял град. Мачтите и въжетата се покривали с ледена кора. Корабът, целият пукащ и треперещ, се издигнал върху вълната. Но всеки път вятърът го отблъсквал назад. Вече втора седмица корабът се въртял на едно място като вързано куче. Луната ту блесвала в пролуките между бързо летящите облаци, ту се скривала. Ужасна буря в зелената светлина на луната. Всичко се е объркало, късове облаци и пяна. Лед и парчета от разбитите кораби се носели из вълните. Сякаш самият дявол бил забъркан в тази каша, защото всичко, което можело да вие, да беснее и да се мята върху скалите, било се събрало тук. Бурята устроила хубав капан на капитана. Толкова години морето го било глезело. Подхвърляло му ту попътен вятър, ту безветрие, ту лека буря. Сега обаче решило да му покаже, че и той също е такъв обикновен моряк, както и всички останали, също такава играчка на морето.
Капитанът бил заслепен от ярост. О, нещастие, той съвсем си е загубил ума! Струвало му се, че бурята отнася славата му, заедно с късовете платно, знамето и парчета от мачтата.
Какво ! Да обърне назад, а после хорицата да разказват, че е отстъпил, изплашил се е, предал се е? О, разбира се, те ще мълчат пред него. Но нима би могъл да изтрие усмивката от лицата им, да запуши устите им, щом се обърне. Те ще издевателстват над него тихомълком.
Моряците гледали с ужас появилия се неизвестно от къде и кацнал на мачтата огромен черен гарван. вятърът късал въжетат, чупел реите, а на гарвана нищо му нямало, само си ежел перата.
"Гра-а-а-а!.....Гра-а-а-а" - като че ли им носел гибел със зловещото си грачене.
- Сто дявола и хиляди вещици! - викал капитанът. - Нека дяволът да ми вземе душата! Аз ще заобиколя този проклет нос Хорн, дори ако трябва да плавам до деня на Страшния съд!
Върху кораба падали свити на кълбо мълнии. Над палубата с пресипнало грачене кръжал гарванът.
Екипажът се съпротивлявал, но загубилия разсъдъка си капитан убил щурмана, след това всички останали и застанал зад руля. Когато гибелта изглежда неминуема, станало чудо: щормът престанал, облаците се разсеяли и на палубата пред Ван дер Декен изникнала призрачна фигура.
- Ти си смел и упорит човек – проговорил странния гост – Ти хвърли предизвикателство към сили, които са ти неподвластни.
- Върви по дяволите! – изкрещял обезумелият капитан и стрелял по привидението. Куршумът минал през него. – Не ми трябва помощта ти, махай се! – освирепял холандеца. – Аз сам мога да покоря морето!
- Ще се махна завинаги, но ти ще браздиш океана вечно.
Призракът изчезнал и оттогава по моретата странства кораб, с обезумял капитан на мостика и екипаж от мъртъвци.
Дяволът се хвана за думата ти. Ти си прокълнат, капитане. Ти ще плаваш вечно. Ти никога няма да заобиколиш този нос. Около нос Хорн винаги ще те чака ураган с нечувана сила. Вълните ще станат стена. Вятърът ще отхвърля твоя кораб назад.
Корабът призрак се носи по вълните. Името му е станало друго - "Летящият холандец" - така го наричат хората сега. Вечно напред и напред . Летящият холандец не може да спре. Котвите се впивали в дъното в напразно усилие да спрат страшния бяг. Те дълго орали в него, докато им се скъсали веригите. А когато наближи ивица земя, невидима сила го отблъсква, отхвърля от нея.
biguto:
Придружен от синовете си, Посейдон пръв пристигна на Олимп за съвeта на боговете.
Когато той отиде при Зевс, синовете му приеха човешки образ и най-красивият от тях беше Делфин.
Разхождайки се, те видяха на една осветена и стоплена от слънцето поляна три девойки да се люлеят в три златни люлки. Делфин се доближи до едната, усмивката на която грееше като слънце и моментално стопли сърцето му.
- Коя си ти, красива девойко? Най-красивата от всички и най-милата на Олимп.
Като се усмихна отново, девойката му рече:
- Аз съм Агата, щерка на Зевс и Хера и съм орисана да бъда робиня на любовта. А ти кой си, момко?
- Делфин – син на Посейдон, богът на моретата. Придружавам баща си заедно с моите братя.
Така от искрата на запознанството пламна огънят на една голяма любов.
Свенливо момъкът помоли баща си да я поиска от Зевс за негова жена. Гръм и мълнии разтърсиха Олимп като чу за това Зевс Кронион и изгони сватовниците.
Помръкнаха лицата на двамата млади. Разделиха се, но любовта им не угасна.
Дни и нощи Делфин се мяташе из морето от Колхида до Астея. Огромни вълни вилнееха и се биеха в скалите край брега. Моряците не смееха да влязат в това море и го нарекоха Аксейнос Понтос (Негостоприемно море).
Агата по цял ден седеше в покоите си и плачеше за първата си любов. Вечер излизаше на вън и разговаряше с луната и любимата си птица – кукумявката.
Всеки ден Делфин изпращаше по една чайка да я намери и разкаже за мъката му, но чайките се връщаха без вест от нея.
Изпрати и Агата любимата си птица Агао, с надежда, че ще го види и разговаря с него.
Долетя кукумявката край брега на морето. Кацна на крайбрежните скали и започна да го зове с всичка сила.
- Защо така крещтиш, зловеща птицо? – Чу тя глас да идва от морето.
- Кои си ти, дето ме наричаш така? Аз нося мъката на любовтаи търся Делфин, за да му я предам.
- Аз съм Делфин. Горко ми?
- Изпраща ме моята господарка Агата да ти предам, че след раздялата любовта и мъката й не се побират на Олимп.
- Ще я открадна? – реши Делфин. – Предай на господарката си, че ще дойда с бързо летяща лодка, теглена от лекокрили чайки, да я взема. Нека тя преспи баща си за два дни и две нощи и слезе на брега на морето.
Така и стана. Майката на Агата – Хера, която познаваше земните и божествени билки, намери и свари настойка от приспивно биле и като го наля във виното на Зевс, той заспа дълбоко и спа дълго.
Агата целуна благодарно скъпата си майка и полетя с бързата лодка на Делфин към царството на Посейдон.
На скалата, където беше кацнала кукумявката, блестеше дворец от мрамор. В него въведе Делфин своята любима.
Събуди се Зевс и като разбра измамата изпрати палачи да й отрежат гърдите, та никога да не отглежда деца.
Когато пристигнаха палачите, видя ги кукумявката, макар да беше нощ, и закряска зловещо и предупредително. Събуди се Делфин упоен от любовта на Агата и събра свитата си. Пренесе любимата си в лодка, а палачите примами до морето. Боят беше жесток, но победи любовта.
Заживяха щастливи Делфин и Агата. Народиха им се много деца и създадоха град. Нарекохаго Агапи-полис /град на любовта/.
Най почитана в този град между птиците беше кукумявката Агао /символ на щастието/.
Слънцето кротко галеше с лъчите си сините води на морето и то нежно целуваше с окротените си вълни крайбрежните камъни. Отново кораби заплуваха от бряг до бряг, разперили платна, като бели чайки, а моряците с благодарност нарекоха тово море Евксинос понтос /гостоприемно море/.
biguto:
Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...
Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.
Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.
Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:
– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.
Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.
Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.
Donelli:
В Турция ли е Ноевият ковчег
Милиони хора по света, независимо от тяхната религиозност, се питат истина ли е текстът на Библията. Съществувал ли е Исус, какво се е случило със Содом и Гомор, действителни личности ли са апостолите? Безспорно една от най-големите загадки е свързана със всемирния пороп и легендата за Ной. Реален ли е Ноевият ковчег?
Въпреки многобройните обекти, които удивително приличат на библейския кораб, научният свят все още не е намерил достатъчно сериозно доказателство в подкрепа на твърдението, че митичният съд е открит.
През 80-те години на XX век обаче откритията на американския анестезиолог и любител археолог Рон Уайът добавят световна слава и турското правителство най-официално признава открития от американеца обект за Ноевия ковчег и превърна мястото в национален парк.
Всичко започва през 1960 г., когато един самолет на турските военовъздушни сили забелязва странен предмет на един от хребетите в областта Дурупинар, намираща се на около 30 км южно от основния планински масив Арарат и едноименния връх. Военните правят снимки и ги изпращат за мнение до Вашингтон. Макар че в Турция пристигат американски спесиалисти, те не успяват да открие нищо загадъчно около странно изглеждащия от въздуха предмет. След като експедицията си тръгва от Дурупинар, снимките достигат до американското списание "Таймс", което посвещава няколко свои страници на обширен материал за планината Арарат, като не пропуска да спомене, че е възможно странният предмет да е библейският Ноев ковчег.
Това предположение е съвсем достатъчно,
за да разпали въображението на анестезиолога Рон Уайът. В продължение на цели 17 години той изучава текстове от Стария завет, чете различни легенди за потопа и в същото време се опитва да събере пари, за да финансира своя собствена експедиция до Дурупинар. След като се подготвя солидно с доказателства от книгите, през 1977 г. Уайът най-накрая осъществява мечтата си и заминава за Турция.
Разбира се в началото то решава да намери точното място, където преди 17 години американско-турската експедиция се е чудила на потенциалния Ноев ковчег. Бившият анестезиолог и любител археолог се обръща за помощ към местното население и това, което хората му показват само затвърждава мнението на Уайът, че е на една крачка от най-голямото откритие в областта на археологията. Освен това американецът научава, че старейшините на селото пазят хилядолетна реликва - четири огромни камъка със странни инкрустации по тях. Когато ги вижда, Уайът направо губи ума и дума - той си дава сметка, че наблюдава може би първото доказателство, че Ноевият ковчег е някъде наблизо - камъните не могат да бъдат нищо друго, освен котви на явно гигантски по размери плавателен съд. "Когато видях котвите, направо онемях. Всяка една от тях беше точно копие на древните котви, които са намерени в Средиземно море - високи, тежки и с дупка за корабно въже в единия си край", разказва възторжено Уайът.
Не само размерите са причина
изследователят да е превъзбуден. Върху камъните има инкрустирани осем кръста - един голям в средата - съответстващ на Ной, един по-малък до него - този за неговата съпруга, три от едната страна, изобразяващи трите синове на Ной и още три от другата - съпругите на синовете му. Точно осем оцелели, както пише в библейската легенда за осемте оцелели от Потопа. Бившият анестезиолог научава, че селото, където се пазят котвените камъни, се нарича "Селото на 8-те", а цялата долина, от незапомнени времена, е известна на местните като "Долината на 8-те".
След като събира всички сведения от местните и научава за точното място на експедицията, Уайът решава, че няма да успее да се справи сам със задачата и се връща в САЩ. Там той намира верен помощник в лицето на професор Уилям Шеа, специалист по Стария завет. През следващата 1978 г. двамата заминават обратно за Дурупинар с твърдото убеждение, че само няколко седмици здрава работа ги делят от откритието на века.
Въпреки ентусиазма на двамата изследователи, правителството на Турция, не споделя положителните емоции. В крайна сметка те получават неочакван отказ да проведат своите експерименти. "Бяхме 100 процента убедени, че ще докажем теорията си, ако получим позволение за разкопки около обекта. Тогава обаче много други екипи от учени искаха да ни изпреварят и твърдяха, че едва ли не с Уайът сами си слагаме артефакти на мястото. Тези колеги успяха да убедят местните власти, че ако позволяват на всеки да копае терена, скоро страната им ще се превърне в швейцарско сирене. Почти бяхме загубили надежда, когато самият Бог ни помогна", спомня си проф. Шеа.
Първоначалният шок
и разочарование биват възнаградени през 1978 г., когато силно земетресение в планината Арарат прави това, което изследователите в продължение на няколко месеца желаят - да видят по-голяма част от обекта. След разместването на земните пластове едната страна на кораба почти се открива и това позволява на учените да вземат проби и да ги изпратят за изследване в САЩ.
"Резултатите бяха точно това, което очаквахме. Оказа се, че в пробите, които изпратихме, има съдържание на метал над 91 процента, което автоматично доказа твърдението ни, че този обект е дело на човек, а не на природата", разказва Шеа. В следващите 9 години екипът на Уайът и Шеа прекарва всяко лято на хребета и прави стотици измервания с металотърсачи, детектори и сканирания с радари. Заключенията са до такава степен категорични и недвусмислени, че на 16.VI.1987 г. турското правителство официално признава, че Рон Уайът е открил библейския Ноев ковчег в областта Дурупинар.
Научният свят обаче не мисли така.
Въпреки категоричните твърдения на Уайът и Шеа и официалното становище на турското правителство, откритието не е официално прието, а твърденията на Уайът са отречени.. Затова може би спомага и фактът, че в следващите години американецът използва славата си, за да "открие" и други митични библейски обекти и да фиксира точните локации на много събития, описани в Стария и Новия завет. Вместо това да му помогне да затвърди реномето си на откривател и сериозен учен, Уайът е обявен за шарлатанин и славата му се доближава до тази на Ерих фон Деникен.
Редица археолози и до ден днешен вярват, че митичният съд, на борда на който човечеството се е спасило от гибел, още се намира някъде по скалите на планинските масиви на Източна Азия. През 2008 г. американски учени обявиха, че са открили в планината Елбурс в Северозападен Иран обект, приличащ на ковчега. Артефактите, намерени там, все още се изследват в лаборатории. А човечеството очаква да получи доказателство за вярата си.
След феноменалното си откритие, Уайът се пристрастява и започва да обикаля света, "откривайки" още библейски легенди. Местонахождението на разрушените от Господ градове Содом и Гомор; Вавилонската кула; мястото, където израелтяните, водени от Мойсей, са пресекли Червено море; реалните географски местности на разпъването на Христос и на планината Синай; камъните с десетте Божии заповеди; Кивота и др.
www.deltanews.bg
Навигация
[0] Списък на темите