Изпечатай

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[Donelli]

Извиняваме се на всички потребители публикували в темата!
Отваряме я наново и очакваме интереса да е същия.

[звездююю]

ЛЕКА НОЩ

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
          тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
          защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
          но винаги е лека тя!

Пърси Шели

[звездююю]

СТЕНИ ОТ СТАРА СТАЯ

Върху първата стена
беше щампата на Хокусай

върху втората
радиография на моите ребра

върху третата
предългият цитат от Ницше

върху четвъртата
изобщо нищо -

тя е тази през която минах
за да дойда ето ме.

Кенет Уайт

[Donelli]

          БЛАГОДАРНОСТ

За всичко, всичко съм ти благодарна:
за тази страст – горяща в мене жар,
за удара жесток на враг коварен,
за клеветата – дело на другар;
за пламъка, прахосан без остатък,
за всичко, що в измама ме горя.
Стори така, че от сега нататък
да няма  повод да благодаря!

[звездююю]

СВЯТ ОТ СНЯГ И ЛЕД

Достигнал тази точка
на очевидна белота
тука между планините
студът е моят елемент
и ме обкръжава с вечност

достигнал тази точка
високо сред небитие
където всяко "аз" изгубва смисъл
където всеки сред екстаз
е сам със свойта самота

да си пръсна ли главата?


Кенет Уайт

[Donelli]

Монолог на Снежната Кралица
 
Аз живея в Двореца. Всички го знаят,
но никой не влиза в кристалните двери,
отдалеч обикалят и тайно ме мразят,
а уж аз съм лошата, уж аз съм Ледена.

Като вечност е дълга косата ми бяла,
годините вплитат във нея снежинки,
на преспи се сипе по лицето и тялото,
красива и жива. До днес непомилвана.
Аз съм в бури зачената, в сняг съм родена
и бушуват у мен студове двеста бала.
В моя северен свят единствено топъл
е кристалният поглед на едно огледало.

Казват – криво било, красота не познава,
вкаменява сърца и разпръсва нещастие.
Не разбраха до днес огледалната тайна –
то само показва в какво сме пораснали,
какво сме стаили дълбоко, на дъното,
в какво сме превърнали своята вяра,
тихия страх да закрачим по стръмното
и огромното наше, изплашено нямане.

В Двореца ми, точно в сърцето му празно,
днес влезе човек. Нещо странно се случи –
зашептяха в ъглите премръзнали тайни,
изпълзя топлина, зазвънтяха капчуци...

Цяла вечност е дълга самотата ми бяла,
на преспи се сипе тъгата в очите ми.
Разбих своя образ – убих огледалото.
Аз съм Снежна кралица, която обича.

[Donelli]

БОГОМИЛСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек... и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.

КАМЕЛИЯ КОНДОВА

[звездююю]

Метафизически сонет

Атанас Далчев

Напразно ти кълнеш жестоката съдба
и бедното тело осмиваш със злорадство:
душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Безумно не роптай, че бог те е затворил
като бунтовница в нерадостната плът,
без сетивата й от себе си навън
не би излязла ти, монадо без прозорци!

Ти властвуваш в света чрез тези сетива
и хранена от тях, растеш и бързо крепнеш,
докато тялото за теб покорно крее.

Какво ще му дадеш в награда за това?
Когато отлетиш във блясък и във слава,
неблагодарнице, ти тук ще го оставиш!

[war4ce]

ПОВЕСТ

Прозорците - затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата - листът със словата:
"Стопанинът замина за Америка."
И аз съм сам стопанинът на къщата,
където не живее никой,
ала не съм аз заминавал никъде
и тук отникъде не съм се връщал.
Аз не излизам никога от къщи
и моите еднички гости са годините,
а много пъти пожълтяваха градините
и аз не съм навярно вече същият.
Отдавна всички книги са прочетени
и всички пътища на спомена са минати,
и ето сякаш сто години
как разговарям само със портретите.
И ден и нощ, и ден и нощ часовникът
люлее свойто слънце от метал.
Понякога аз се оглеждам в огледалото,
за да не бъда винаги самотен.
А по стената се изкачват бавно
и догоряват на потона дните ми:
без ни една любов, без ни едно събитие
животът ми безследно отминава.
И сякаш аз не съм живеел никога,
и зла измислица е мойто съществуване!
Ако случайно някой влезе в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
"Стопанинът замина за Америка."

Атанас Далчев

[Donelli]

Тангото. Уиски. Привкус на лула.
А димът нарисува китара...
Искам глътка от твоите устни, луна.
Ти - красавица. Аз ще съм звяра.

Всеки звук за ухото ме хапе без свян.
Всяка мисъл ме прави изгарящ.
Само малко изглеждам на...много пиян.
От безбожност приличам на вярващ.

От очакване целият ставам на страх.
Тази нощ си скандално красива.
Красотата най често наричана...грях.
А без обич мълчи изнасилена.

Хващам твоите светещи боси ръце.
Във очите ти нагло поглеждам.
Те...луните съм чувал, че нямат сърце.
Имат само безкрайна надежда.

От какво си направена, тънка луна?
От любов? От сълзите на Господ.
Тази нощ аз съм сам...а пък ти си жена.
Ще се любим безкрайно. И просто.

Павлина ЙОСЕВА

[war4ce]

Концерт за цигулка и душа


Цигулката запя и аз заплаках.
Лъкът се впи в разкъсаните струни
на спомена възкръснал, неочакван,
и върнал се при мен - да ме целуне.
Цигулката ръждясало простена.
Разстрои се от влагата в очите.
Омекна тишината прелъстена
и страстно заразплита си косите.
Цигулченото тяло на душата
докосна цигуларят анонимен.
Извая до изящност свободата
да бъда себе си, и да ме има.
Отприщи се подтисканото в мене.
Енергията рукна водопадно
в едно така засищащо вълнение.
Не тялото.
             Душата беше гладна.

Валентина Шейтанова

[Donelli]

Раздяла

Как се случи това, не разбрахме.

Аз без тебе не мога да виждам
на небето безкрайното синьо.
Ти без мене не можеш да сещаш
на водата прохладния вкус.
Аз загубих очите си.
Ти загуби сърцето си.
Цял съм твой,
но на себе си вече не съм.
Ти си моя, но тебе те няма.

Как се случи това, не разбрахме.

Щом отново намеря очите си,
ще се върна при тебе.
Щом намериш сърцето си,
завърни се при мен.
И тогава ще бъдеш
като себе си, моя.
И тогава ще бъда
цял на себе си, твой.

Добри Жотев

[Donelli]

Разсъмване

Застанах пред тебе гола...
А пред никой не бях се събличала!
Исках само да те помоля
да престана да бъда ничия.
Във очите ти огледало
страх ме беше да се огледам:
много дълго аз бях стояла
тъй ненужна и непотребна.
А пък ти като топла дреха
мигом тялото ми обгърна
и подирила в теб утеха,
не усетих кога разсъмна.

М. Зидарова

[Donelli]

Защо разбираме,
че портите на рая са отключени,
когато вече сме разбили
чела о катинарите?...



Къде бях тази нощ?
И в чий ръце?
Помня устните само до моето сърце.
Помня дланите - дебнещир нежни и зли.
Помня: "Още, всичко да те боли"!
Помня как по гърба ми се стичаше дъжд -
не беше друго. Не плачеше мъж.
Помня дълго прощаване
Помня краткия път
И заспах като котка....
самотна до смърт.

Миряна Башева



Понякога... мислено ще си тръгвам...
ще си вярвам че искам така...
ще се смея, без теб ще осъмвам...
сякаш АЗ пожелавам това...

Понякога... ще се връщам разкаяна...
Ще навеждам пред тебе глава...
Сякаш аз съм отново виновната...
сякаш грешна пред теб съм дошла...

Но понякога... ще се връщам в реалното -
ще те търся незрима в нощта,
ще се спъвам и ще падам понякога...
и ще плача... но пак ще вървя...

Станка Пенчева



Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Измъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които,
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори, че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани".

Веселин Ханчев



Не отминавай никое "Обичам те",
прошепнато от глас, с очи, с мълчание,
то идва от пустинни разстояния
и от ранена светлина изтича.

Не отминавай никое "Обичам те",
защото, ако то не те намери,
Вселената от скръб ще потрепери,
звездите ще помръкнат от обида.

Отново се поспри, поспри, не отминавай,
да те погледат остави очите,
да те запомнят щедро, до насита
и после в сънища да те извайват.

Николай Христозов



ВИК

Кога ще дойдеш ти?
Когато си отида
и сетните ми стъпки
отехтят далече?
Кога ще си със мен?
Когато те зазида
сред четири стени
самотната ти вечер?
Кога ще ме съзреш?
Когато в друго рамо
притисната отмина
с поглед във земята?
Кога ще ме зовеш?
Когато видиш само,
че губиш ме - далечна,
чужда, непозната?

Обичай ме сега,
когато те обичам!
Когато твоя съм,
жадувай ме, зови ме!
Сега простри ръце,
когато ще дотичам!
Че утре ще е късно
и непоправимо.

Блага Димитрова

[звездююю]

Въглекопач

Христо Смирненски

Надоле! Надоле! Надоле!
В студените бездни слезни,
където тела полуголи
се гърчат край черни стени,
де опват се мишци железни
и техния удар звъни
сред мрака на страшните бездни
с протеста за слънчеви дни,
с протеста за отдих, за воля,
за въздух, простор, ширини.
Надоле, надоле, надоле -
надоле слезни!

Слезни в тия мрачни утроби
на хищната - майка земя,
слезни между братята роби -
в морето от вечна тъма,
и твоята лампичка бледа
ще бъде там ярка звезда,
там сноп от лъчи ще огледа
зловещия храм на труда,
зловещите тези идоли,
де няма ни нощи, ни дни.
Надоле, надоле, надоле -
надоле слезни!

А там вековете незнайни
редили са пласт върху пласт -
тез пластове мрачни, безкрайни,
прострени навсъде край нас,
които живота изтъка
на каменен, черен килим,
които са хладни кат мъка,
и крият и огън и дим.
Слезни там и с удари верни
разбивай, разлюшквай, руши,
разкъртвай тез пластове черни
тез робски души!

И в бурната пещ на борбата
грамадата черна хвърли
и спри се да видиш, когато,
сред мрак и оловни мъгли,
ще блеснат реки огнеструйни,
когато червени вълни,
понесени в пристъпи буйни,
ще бликнат по всички страни,
когато сред блясъци нови
земята ще ври, ще гори
в огньове, огньове, огньове
и дъжд от искри!