Изпечатай

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[raddiz]

Животът е кратък,но не разчитай много на това!
Ами ако стигне Безкрая..,че и още след това..?
Как ще си спомниш оная,която бе толкоз добра,
или другата-тая,която ти беше Съдба?
Как ще си спомниш ония,които са плюли към теб,
как ще се помниш самия,в тоя кошмарен  Вертеп?
Някой ще почне да смята,какви Дела би творил,
и с песен изпята,ще слави тоя шибан Пасквил.
Но други..!Ще се надигнат... срещу лудия Бог
и някой друг ще въздигнат-обещал Епилог.

[blue_ocean]

Мечтая те

Мечтая те
и тъй е лесно ръката да протегна
да те стигна и да си отида...
А после ще те гледам през прозореца.

В леглото
топло как ще легнеш и ще помечтаеш
за мен и за оная нощ вълшебна...
И после ще заспиш блажен, усмихнат.

Ще се събудиш
и ще тръгнеш срещу вятъра отново
да преследваш свойте малки битки...
Печелиш ги и продължаваш - природа.

И пак нощта ще дойде до прозореца ти.
Аз ще те гледам как усмихваш се на огледалото.
Какво пък - толкова е просто и логично
Аз там съм, а пък ти си сам... със мен, в една
такава нощ, в която нямаш нищо друго.

[blue_ocean]

Невъзможната обич...


Невъзможната обич няма дом  и огнище
Тя живее в различен хотел всяка нощ и оставя там всичко -
Един спомен за страст... една мокра от сълзи калъфка
Още топлото празно легло с аромат на целувки

Невъзможната обич - за нея друг никой не знае
Невъзможните влюбени са непознати до края
Във еднаква посока вървят разделени следите им
А морето, което ги среща, ги скрива с вълните си

Невъзможната обич е сън, в който двама се срещат
Тя е тъжно красива и - щом се събудиш - е грешна
Никой друг не я иска, живее в сърцата тревожна
На онез, за които единствено тя е възможна !

[blue_ocean]

Да те имам


Дали съм ти по силите ? Не знам...
Аз даже и на себе си съм трудна.
Живея някъде на края на света
в едно забравено от всички пълнолуние.
 
Събуждам изгревите. Някъде към пет.
И после ги разхождам над морето.
От мидички направих си сърце.
(Понякога намирам перли в него.)
 
Понякога се влюбвам. Все във тебе.
И ставам истинска. Досущ като момиче.
И даже мъничко съм по-вълшебна.
Обаче си мълча, че те обичам.
 
Защото ме е страх, че ще се счупиш
от любовта, натрупана във мене.
А аз така не искам да те губя!
И си мълча накрая на вселената...

[raddiz]

  ТАЙНИ
Нали вълните прикриват,
нашите следи-
Кой ще знае,че прегръщам те
и милвам твоите коси?

Нали Водата измива,
нашите лица-
Кой ще знае ,че целувам те
и гоня твоята тъга?

Нали в Морето люлея те-
и отвъд Смъртта-
Кой ще знае ,че обичам те.
щом забуля ни Нощта?

Нали Морето ни плиска-
Вълна след Вълна -
Кой ще знае ,че потъваме,
в Пожара на Страстта?

И отново сами ще останем,
в Света препълнен с Пустота,
докато отново откраднем,
Бряг ,Море и Тъмнина.

[blue_ocean]

ДОКОСВАМ ТЕ   

Докосвам те. Със дъх. Насън.
Със мисъл. С болка. С притеснение.
Докосвам те с телефонен звън,
с интернет, спрял в дъждовно време.

Докосвам те. С глас. С интонация.
С въпрос, със тон, със смях кънтящ.
С думи, въздишащо разплакани,
казано премълчани, между нас.

Докосвам те. С поглед. С жест.
С накриво завила се къдрица.
С молба, с надежда и с протест.
И със забравено "обичам те".

Докосвам те. С усмивка. Пак смях,
с кънтяща от гласа ми гарсониера.
С цялата лъчезарност, която в една камера събрах
и с микрофон, който все не работи навреме.

Докосвам те. С депресия. С тъга.
С очи, с ръката ми прикрити.
С на тебе посветена самота.
С сълзи. Да знаеш, нищо черно от мен те не измиха.

Докосвам те. Чрез вдъхновение,
Чрез дима на поредна цигара.
С на теб кръстени играчки и стихотворения.
С реплики за дразнене повтаряни.

Докосвам те. С бутилка мартини,
чрез дявола, който ни запозна
и ни раздели с километри неизброими.
Но аз още за теб му благодаря.....

[звездююю]

Върху ръката й...


Върху ръката й блестеше пръстен,
а в съвестта ми блесваше вина.
Но все пак мъж бях аз, макар невръстен,
макар и чужда тя, все пак - жена.
Макар че беше ден, тя свещ запали.
- Ще се венчеем - каза. - Как без свещ?!
... И пръв път се венча със женско тяло
един съвсем неопитен младеж.
Омъжена за друг. Прелюбодейка.
Уж правех грях, а пък усещах страх.
Страх не от бога. И не страх библейски -
страх от самия толкоз сладък грях...
Неизразимо сладък, неизпитван!
Сред бял ден свещ гореше. Като в храм.
Тя бе икона, а пък аз - молитва.
Тя беше Ева, а пък аз - Адам.
... Но ни змия, ни - ябълка на клона.
И може би затуй от този рай
дори и господ бог не ни изгони.
Когато изгоря свещта докрай,
самият той я духна със прозявка.
И опрости той нашите лъжи.
И тъй прелюбодейната "венчавка"
във паметта години продължи...

[blue_ocean]

Не искам много   

Не искам много, за да се усмихна:
едни очи, които ме обичат,
едни ръце, в които да притихна,
едни нозе - към мен да тичат!
Не искам много, за да съм щастлив:
едно огнище, да ме топли нежно,
една любов, която никога не си отива,
един човек... жадуващ ме копнежно!
Не искам много, за да бъда жив:
едно сърце, туптящо в мойта длан,
една изпълнена мечта красива,
един живот- но в обич изживян !

[звездююю]

Магически усуканата нишка
на нервите ни
леко ни обвърза -
изведнаж
и изведнаж
дъждът протегна
мокрите си нишки
на капчиците остри - дъжд
и ни оплиска
мокри и студени...
но после стихна
бавно, но навреме...
И се погледнахме
така обвързани
и топлина,
да, топлина магически
пресуканата нишка
донесе от една
останала в клепачите ти капка
от дъжд или от светлина
или търкулната
от старата ми шапка...
Какво значение,
нали е топлина,
макар и капка...
макар и капка
ти я имай
завинаги в клепачите си меки
и леко ще ни бъде в пътя,
леко...

[blue_ocean]

Обичал ли си?
   

Ти знаеш ли
какво е любовта?
Обичал ли си
както аз обичам теб?

И искал ли си
да убиваш;
да умреш от
най-обичната ръка?

Очаквал ли си
с трепет утрото-
да видиш нечие лице?

И молил ли си се
на всички живи и умрели-
на него да цъфти усмивка?

Обичал ли си
нечия душа?
Дори и тя
да е измамна?

И от сърце обичал
ли си истински сърце?
Живял ли си, защото
то е живо и тупти?

Посмял ли си да дишаш,
когато нечий дъх е спрял?
Обичал ли си някога
сърце, което е студено?

Докосвал ли си със
дъха си каменно лице?
И чувствал ли си
как душата ти умира?

                             Биляна Карадалиева

[raddiz]

…………………….
Обичам те сега ,
искам те сега,
иначе светът ще рухне
и няма да те има.
Обичай ме сега ,
искай ме сега,
преди светът да свърши,
преди да дойде зима.
Тъкмо тук и сега,
където има граница,
между светлина и мрак,
звук и тишина.
Именно сега ,
когато има болка
и мога да ти дам,
знак,мечти,посока.

[bebitoo]

Вик   


В дни забързани живеем -
забравили от къде сме всички,
забравили - къде ще идем после.
От суетата се люлеем и докато се
приготвим да живеем- остареем.

Обиждаме, кориме - като за "Бог да прости"
обичаме по малко... Тя - Любовта,
(само е на гости) посрещната, желана, но...
да не се застоява, че загрубява.

Но... страшното не е във нищетата,
страшното не е и в суетата...
Страшно е, че в делника днешен,
делник без край,
не изпитваме страх,
от това, че след миг ще останем сами-
само с нашия вик...

[raddiz]

………………………

Бедността не е Порок,
а дали е Утешител,
щом оставяш ти в залог,
Съвестта си – шепа пепел?

Радостта не е Порок,
но дали е тя Спасител,
щом живота ти е влог,
а ти си вечния просител?

Любовта не е Порок,
но дали е Показател,
че обичаш ти без срок
и не ставаш за предател?

Мъдростта не е Порок,
но дали е твой Пазител,
щом те прави тя жесток,
или греховен изкусител?

И Старостта не е Порок,
но дали е Добродетел,
щом готов си твоя Бог,
да те повика за Свидетел?

[Chara_Chara]

Ако няма какво да ти дам


И какво да ти дам в този час,
освен своите тъжни очи,
у които все още личи
утолената жажда и страст.

Просто няма какво да ти дам -
две ръце, посинели от студ,
като птици дошли в твоя скут,
изкълвали зрънцата от плам.

Бих разчекнал безмилостно аз
тези устни, заключени пак
за молитва последна и знак,
но дали ще се спреш в моя глас?!

По-добре да умра страшно сам,
като вълк из бездънни гори,
вместо с теб да осъмна в зори
и да няма какво да ти дам...

[Chara_Chara]

Време

Текат минути, часове и дни
в безспирен бяг безследно отлетели.
Как страшно в тези четири стени
ти блъскаш своите мисли посивели.

И чакаш някого. Но идва ден,
когато по пътеки осветени,
от блясъка на слънце озарен,
с изопнати от дъжд прохладни вени
ще спреш за миг внезапно покосен
от мисъл: Младостта е изживяна,
и как ли ще признаеш ужасен
пред себе си, че тя е пропиляна.

И истински все още неживял,
денят ти сив отмерва пулс последен.
И времето ще сграбчиш ти без жал
със трескави ръце и ужас леден.
Към слънцето с пресъхнали очи,
съсипан, прежаднял ще се катериш.

Но слънцето жестоко ще мълчи
и нищо ново няма да намериш,
защото си съвсем обикновен човек
на средна възраст. Много скоро
е може би и онзи страшен ден,
когато смърт очите ще затвори.

Ще върнеш ли, дали ще върнеш пак
загубеното, вече пропиляно?!
На карта ще залагаш, светъл бряг
ще търсиш, но във тебе като рана
ще пари мисълта, че две неща
не можеш никога да си възвърнеш:
Живота да избавиш от смъртта
и времето назад да върнеш!

Изтича песента като вода!
Но времето остава нейна стража.
Дотука спира моята следа,
а имах толкоз много да ви кажа.

                                           Петя Дубарова