Изпечатай

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[jodecicall]

"Писмо до татко"

Здравей татко!
Откраднах си мъничко време,
за да ти пиша,че съм добре.
... Задъхана следвам мечтите големи
и нищо не може по път да ме спре.
Не съм ви забравила.Мисля ви много!
И знам,че ви липсвам-това ми тежи,
но трябва да стискаме зъби,за Бога!
човек в слабостта си най-често греши.......
Така ти ме учеше някога татко,
когато се плашех от черния мрак,
когато ядях до преяждане сладко
или се препъвах във къщния праг!
Тогава ми казваше-''Горе главата!
Стъпчи изкушение,болка и страх!''
Ти стискаше ласкаво -силно ръката ми
и аз се преборвах набързо с тях.
Пораснах щастлива при тебе и мама.
Разбрах що е вярност,любов и уют.......
Готова съм вече!И никога няма,
да ме изплаши човешкия студ!
Така е при мен.............Пиши вие как сте?
Намери ли евтини,сухи дърва?
Мама-лекарствата редовно ли пие?
Пушиш ли още следобед лула?
Изпращам ви малко пари.Да си имате.
Не ми сърди и не питай защо.
Студено е вече навън.Иде зимата.........
Купи си обувки-на мама палто!
Целувам те силно и моля те татко,
не се притеснявай!Аз съм добре.
Ще си дойда по Коледа,макар и за кратко.
Обичам те!
Твое голямо дете.

Румяна Симова

[jodecicall]

От днес България е различна: промяната витае, духът на бунта е пуснат от бутилката и обхожда българските улици. Появиха се хиляди, маса, народ, които искат... искат какво? Искат евтин ток, искат да бъдат изгонени гадните монополисти, които дерат по пет кожи, искат България на българите, искат евтиния ток от “Козлодуй” да се продава само на българските граждани и най-сетне (и над всичко) искат ост...авка на правителството.

Този микс от искания е наистина впечатляващ. Няма защо да се чудим обаче – той е такъв в зората на всяка революционна ситуация. Първите лъчи на въпросната зора вече пробиват българския мрак – и на игото, под което пъшка българския народ, се види края. По улиците се пее: “Боят настана, тупкат сърца ни...” Спомняте ли си кога се пееше това? През януари 1997 г., когато гневните хора пометоха правителството на Жан Виденов. Пееха го “кукувците”, които сетне еволюираха до политическа партия и до Слави Трифонов шоу.

Да се сравни януари 1997-ма с февруари 2013-та... Какво изкушение, а? Само дето разликата е от земята до небето. Тогава – като резултат от управлението на БСП и нейните усилия да реставрира комунизма с неговия модел, поставящ всичко в ръцете на държавата, банките бяха фалирали, спестяванията на хората бяха стопени, инфлацията беше стигнала 520 %, а заплатите бяха с равностойност десетина долара.

Сега става дума за високи сметки за ток. И за агресивно, носталгично настроено недоволство от това, че сме бедни и живеем зле. (По-хубаво си беше при Тодор Живков, разбира се.) Тогава протестите бяха водени от студентите, които ги обличаха в артистични форми, белязани с въображение и свобода. И днес може би някакви студенти все пак са на улицата, но тя не говори на техния език: протестът е гневен, но пък малокулткурен, с примитивен речник – и с явно неразбиране за какво всъщност се протестира. Неговата логика е: долу тези, понеже са мафия! Да дойдат следващите, понеже ни обещават... какво всъщност ни обещават? Аха – да национализират ЕНП-тата!

Някой да си спомня как се казваше партията, която проведе национализацията в България след 1944 г.? БКП се казваше. Днес нейните наследници отново искат да национализират. Е – само на думи и само за пред хората, разбира се. Само докато вземат властта. Щото иначе евтиния ток на АЕЦ “Козлодуй”, дето тези на улицата го искат в къщите си пак толкова евтин, се купува именно от техните олигарси и се изнася. И защото лошите монополисти вдигаха цената му и при тях. И пак ще я вдигат. И всъщност бяха създадени от техния партньор в тройната коалиция – Симеон Сакскобургготски.

Всъщност общото между 1997-ма и 2013-та е в мераците да се яхне протеста. Да се обязди политически неговата енергия. Както казва моят приятел Евгений Дайнов: улицата си каза думата, сега трябва казаното да се изговори политически. Като оставка на правителството примерно.

Което според него е радостен факт. Ами да, по следната логика: “Още по времето на окупацията на Орлов мост през лятото казах, че до края на мандата на ГЕРБ ще има всекидневни и различни протести и че в един момент те ще се съберат в едно. И именно това се случи днес. В крайна сметка гражданите протестират срещу олигархичния модел на ГЕРБ да се разграбва държавата, да се плячкосва от близки до ГЕРБ олигарси.” (Дали пък Дайнов е забравил дискусиите в Клуб 10 на СДС, в които именно той подкрепяше идването на власт на ГЕРБ като добра опция за България – и говореше как Бойко Борисов бил мъжкар и такова поведение му импонирало?)

Гражданите сиреч са прави и техния гняв е праведен. Което е от една страна вярно: когато сметките ти за ток и парно стигнат 80% от семейните доходи, нямаш друга алтернатива освен гнева. Но от друга страна дори беглия поглед върху тези протести показва, че става дума за хора, които изобщо нямат представа за реалните опции, които са възможни за промяна на това, срещу което протестират. Цените на тока примерно – какво по-точно ще се промени, ако ЕНП-тата станат държавни? Ще имаме по-ниски сметки за ток ли?

Не, няма да имаме. И няма как да имаме, след като НЕК е най-големия длъжник в държавата – и е в практически фалит – с дългове от 2,2 милиарда лева. А е на това дередже, защото беше източена, за да се строи АЕЦ “Белене”. И споменатите две милиарда бяха прахосани, за да се плащат комисионни на гушести червени олигарси като Богомил Манчев, както и за да се правят мили очи на Москва. Вместо тях сега на площадката има материални активи на стойност само 45 милиона евро. И един голям гьол. Както се казва, това е положението – положението с евтиния ток, обещаван от БСП и националистите.

Та Евгений Дайнов може да бъде спокоен – гласът на улицата вече е изговорен политически. Незабавно и гръмовно – като един нов залп на Аврора – който очевидно още звучи в главите на неговите изразители. БСП поиска оставка на правителството и спешни консултации с политическите сили. ДПС се обяви за разпускане на парламента и предсрочни парламентарни избори. “Атака” поиска цялото правителство да подаде оставка, защото не може да се справи с “чуждите монополисти и колонизацията на страната”. Както и да се състави незабавно “кабинет на българския национален интерес, който да проведе честни и прозрачни избори и да предотврати фалшификация на народния вот от управляващите”. Свръх всичко тази партия заяви, че “всички протести в днешния неделен ден ядро и движеща сила са били активисти и депутати от “Атака”. Ами да, тези протести наистина изглеждаха като да се организирани от “Атака”.

Ето ви я следващата тройна коалиция, която ще управлява България. Вече видяхме “коалиционната култура” на столетницата, на която не й мигна окото да се съеши с монархистите и сътворената с протекциите на Андрей Луканов етническа партия. Сега ще я видим отново със същата тази етническа партия – но и в братска прегръдка с националистите, дето уж не могат да ги траят.

Не знам дали тези, които се радват с чисто сърце на днешната “революция”, си представят достатъчно ясно какво означава това. Комунизъм плюс национализъм на Балканите – този филм вече сме го гледали. Една съседна нам държава изчезна в неговия финал.

Чудя се дали не е вече наш ред. И дали Белене наистина няма отново да отвори врати – е, ако не като ядрена централа, то поне в една по-стара своя функция: като концлагер. Временно, додето построим светлото бъдеще.   Десислава Генкова.

[jodecicall]

Магнетична благотворителна инициатива успя да „зарази“ стотици за броени часове във фейсбук. Групата „Висящо кафе“ е акция за подкрепа срещу дребни пари. Идеята е по история на Тонино Гуера - разказ на една негова случка с режисьорите Федерико Фелини и Виторио Де Сика. Случка, която според неговите думи, може да докара сълзи на всяко лице.

Гуера разказва, как тримата влизат в малко кафене, поръчват си и сядат на една маса. След тях влизат двама клиенти. Поръчват пет кафета – две за тях и три "висящи". Плащат петте, изпиват две от тях и си тръгват. След това влизат други хора - трима адвокати, които поръчват седем кафета. Три за тях и четири „висящи“. По някое време в кафенето влиза много бедно облечен човек, пристъпва на прага и тихо пита бармана дали има "висящо" кафе?. Човекът му кимва и му сервира.

Този род благотворителност за първи път се появява в Неапол. Хората предварително плащали кафето на някой, който не може да си позволи чаша горещо кафе. Инициативата се разпространява бързо, напуска пределите на Италия и се използва и в малките магазини за хранителни стоки.

Примерът, който може да се превърне в реалност и у нас, особено във време, когато всеки втори е безработен, беше прегърнат от над 1000 потребители на фейсбук само за 4 часа от създаването на групата „Висящо кафе“. Появиха се коментари, че подобна благотворителност може да се мултиплицира успешно в малки заведения, където хората се познават и съответно може да се упражнява контрол и да се прекършат злоупотребите още в зародиш. Същото може да се постигне в кварталните магазинчета и хлебарници. Тъй като групата набира приятели с огромна скорост, вече се коментира, че трябва да се създаде отделна организация по градове. Три часа след създаването на „Висящо кафе“ членовете се зарадваха и на първата добра новина – идеята вече е реализирана в столицата, а няколко минути по-късно и в Пазарджик. Оттук-нататък следва изработването на карта с адресите на всички обекти, които се присъединяват към благотворителната акция.

[kriskokoto]

Привет! Съжалявам, че не мога да поместя цялото интервю с Кристин Лагард - “Няма причина в България заплатите да са толкова ниски” – разговор с генералния директор на МВФ Кристин Лагард, поместено на neverojatno.wordpress.com на 01.05.2012 г..
Четох и се чудих какво да публикувам и какво не (доста е дълго), и накрая реших да поставя линка и всеки желаещ да се запознае с него да го прочете в оригинал! Не зная кое е истина, и кое - не, не мога да преценя, но бях поразен от верността на написаното за "нашите красавци" - управляващи и бизнесмени! Съжалявам, че не са го чели хората, които не отидоха да гласуват!
Както беше казал някой - "Всеки народ си заслужава управляващите"!
 
За желаещите - http://neverojatno.wordpress.com/2012/05/01/500/

Извинявам се предварително на jodecicall , ако не съм усетил правилно темата му!

[jodecicall]

 
 
 
Дами и Господа…..Делян Пеевски!


15 минути, толкова трябваха на БСП и ДПС да закопаят българската демокрация ( това, което беше останало от нея).
 
Завършил право в ЮЗУ (btw един мой познат завърши точно право там и изпитите му се провеждаха в кабинета на ректора). Предполагам и неговите са били там, ако даже не ги е пращал по пощата. Оставяме кой къде е завършил, за да погледнем лицето Пеевски.
 
Собственик на редица печатни издания и телевизии, на 33 години (!), човек без морал, който в парламента се държи все едно е в някоя жълта, купена телевизия, която той и майка му притежават. По-често е забелязван в софийските чалготеки, отколкото в миналия парламент.
 
Още като студент застава начело на „Пристанище Варна“. След това следовател в Столичната следствена служба, без да има необходимия по закон стаж, за да се издигне до заместник-министър в съществуващото тогава министерството на бедствията и авариите при Сергей Станишев.
 
В имуществената му декларация е посочено, че не притежава нищо освен банков влог в размер на 61635 лв.
Е, всички знаем, че това не е вярно.
 
По повод Пеевски, група журналисти през март тази година, изпратиха писмо до Марин Райков. В него те протестираха срещу връщането му в Националната следствена служба. Същият преди месец си позволи да заплашва по най-махленския възможен начин от трибуната на НС.
 
През 2011г., именно ДАНС водеше две разследвания срещу ,,депутата’’, във връзка с участието му в разследванията “Лабиринт” и “Другари”. Второто свързано с източването на Държавният резерв. И ако той ще вади наяве срещите на Цветанов с криминалния свят, то не знам защо никой не светна Орешарски за неговите в кафенето до операта, на които заедно с Боршуков си разделяха парите от резерва. Или за срещите му с заместник-министъра на финансите Владислав Горанов. Срещу него беше сезирана и КЗК, точно заради медийният монопол, който ръководи. С неговото име се свързват и бюлетините от Костинброд.
 
Делян Пеевски би трябвало да присъства в медиите, единствено ако срещу него се води разследване от Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси.
 
Както Волен има нужда от хоспитализиране, така и спрямо Пеевски трябва да се сезират съответните институции и с наказателно постановление да го пратят там където му е мястото, а то не е в парламента на Република България, нито е в ДАНС, службата занимаваща се с националната сигурност на страната.
 
Да, Г-н Пеевски гледаме Ви в очите. Да,  Г-н Пеевски нямаме срам. И да, Г-н Пеевски трябва да си ходите!
 
В противен случай хилядите хора всяка вечер по улиците ще ви накарат да си отидете….


със съкращения от http://yanislavak.wordpress.com

[King Arthur]

Мислиш ли, че вълк може овци да пасе?

[Твоят]

[King Arthur]

[Твоят]

[kriskokoto]

За петата ракия, или колко е хубав животът

Разказ от Георги Бърдаров

Eй, тази история никога няма да ми омръзне да я разказвам. Може би защото в един ден стигнах края на света, изпих пет ракии, усетих Бог и почувствах колко е хубав животът.
Тя, историята, е простичка и, разбира се, започва с една налудничава идея, дошла след няколко питиета в одимена софийска кръчма. Случи се през лятото на 2005 година, когато след порядъчен запой решихме да направим обиколка на Родопите. Петима възрастни в малка спортна маздичка посред лятото в най-големите жеги се понесохме из магичните Родопи. И изживяхме магични приключения.

Минахме по пътища, които са били пътища преди десетки години. Пихме ракия с чудати старци в кошари, които съм сигурен, че не съществуват и някой ги бе измислил за случая. Говорихме си за живота със събрали мъдростта на вековете старици посред мегданите на села, излезли сякаш от разказите на Радичков и Пелин. Изживяхме какви ли не контрасти, спахме на странни места.

Първата вечер замръкнахме край хижа “Гоце Делчев”. Оказа се, че няма нищо свободно, а бяхме преуморени. В крайна сметка ни настаниха встрани от хижата в бивши пионерски бунгала. За мухъла и дървесината няма да отварям дума, те се преглъщат с малко повечко огнена течност, но виж, ценоразписът е друго нещо!
Възстановявам го по памет.

Ц Е Н О Р А З П И С:
Легло – 1,50 лв.
Е К С Т Р И:
Чист чаршаф – 0,50 ст.
Теляк – 0,50 ст. (извиняваме се, в отпуск е!)

На другата вечер бяхме в Замъка на Беширов край Неделино, където по залез се излежавахме в басейна и гледахме как градът притихва посред лай на псета и детски викове. Но в крайна сметка стигнахме до края на света!

Как се стига до края на света ли? Ами много е лесно! От Смолян хващате право на юг. Задължително се зареждате със смилянски боб в Смилян. Е, ние малко прекалихме, защото, когато се появи усмихнатата сервитьорка, поръчахме пет порции бобена салата, пет бобени чорби, пет паници боб с наденица и пет бобени десерта! След толкова боб обаче си пълен с енергия и можеш да стигнеш до края на света!

Та: от Смилян свивате на югозапад, подминавате Буката и Могилица и се озовавате в центъра на село Арда. Тук, на разклона на “Патриарх Евтимий” и “Синчец”, хващате, разбира се, по “Синчец”, оттам леко завивате по “Трудолюбие”, излизате от Арда и стигате до… Гудьовица.

Защо Гудьовица е краят на света ли? Ами защото е в края на топографската карта, след него няма нищо друго, защото е в края на България, след него е само телената гранична мрежа и защото пътят странно свършва точно в центъра на селото пред входа на единствения смесен магазин.

Ако се запътите натам и решите да се подкрепите с провизии в него, забравете. Има само бира и яйца. А на въпроса защо няма нищо друго, усмихнатата продавачка ще повдигне рамене и ще ви отвърне: “Ами защото свърши лимонадата!”
Докато щракаме с апаратите и вдишваме чистия родопски въздух, подхващаме приказка с местните хора. От дума на дума стигаме и до обяснението защо сме дошли тук. Ала на нашата географска теза, че искаме да видим края на света, получаваме в отговор: “Ааа, не, не сме накрая, след нас има още…” Ние и петимата сме географи, двама преподаваме в Университета и се опитваме научно да поясним, че няма нищо след тях. Взели сме и една от най-пълните военни топографски карти на България. Но и те упорстват: „Ааааа, има, има, след нас е Гоздьовица!” И се смеят – топло, напевно, по родопски.

В крайна сметка любопитството надделява и решаваме да проверим занасят ли ни, или всичките си университетски познания трябва да пратим в някое кошче за разделно събиране на отпадъци…

Тръгваме по нещо, което някога може и да е било път, но сега е само камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегите трева. Японската ни градска госпожица пълзи уплашено нагоре по хълма. Слънцето вече прежуря, макар да е само 10 сутринта. Жужат насекоми и ухае на мащерка. Ах, как само ухае на мащерка, иде ти да зарежеш всичко и да се излегнеш гол в нея, забил поглед в томителната синева на родопското небе.
След около 40 минути пълзене по баира и след последния възможен завой на родната ни България пред нас изниква стара, но бяла като сняг табела: “Гоздьовица”.
Някъде тук вече сме готови да повярваме в чудеса или да си скъсаме дипломите. Оставяме японската госпожица на сянка и бавно влизаме в Гоздьовица.

Село Гоздьовица някога е било голямо, хубаво родопско село, ако се съди по къщите. По-скоро по остатъците от тях. Наброявало е повече от стотина високи, горди, изправени като исполини каменни постройки.

Животът е кипял, пръскал се е като вълна момински смях, разпилявали са тишината с игрите си деца. Хората са се карали, обичали, помагали, погребвали, раждали, женели, разделяли, раздавали. Ляла се е люта ракия пролет и руйно вино зиме. Наторявали са земята с прахта си, а от тази прах е пониквал животът чрез десетките плодни дръвчета, които сега са прорасли насред изоставените дворове и изкорубените каменни останки.
Днес къщите са грохнали, полуживи старци, подпрени на ощърбени самоделни бастуни. С олющена мазилка, с натрошени тикли, с изпопадали ченета и счупени очила. Къщите са като хората – няма ли кой да ги сгрее с присъствието си, изсъхват в тиха самота.
Още по-тъжно е, като бутнеш една от висящите на косъм върху пантите, жаловито скърцащи врати и пристъпиш в тези някогашни домове. Сякаш страшно бедствие е прекършило всичко отведнъж и людете панически са побягнали. По прашасалите дървени дюшемета се търкаля домакинска посуда – тенджери и тигани, в които сякаш довчера някой е приготвял любимата имам баялдъ. Неразопаковани куфари, от които стърчат необличани дрехи, детски обувчици, листа от ученически тетрадки, писма, които може би никога не са достигнали до адресатите си. Неизказани мисли, несподелена болка, неизживени мечти… (продължава в следващия пост).

[kriskokoto]

(продължение)
Не знам имаме ли право да нарушаваме тишината и мъката на тези къщи, но в една от тях намираме пожълтял лист, ситно изписан с почти ученически почерк. Възстановявам го по памет, защото дори и той изчезна…

“Мили мамо и тате, пиша ви, но не знам дали някога ще прочетете тези редове… Аз съм добре, вече две години съм в Америка. Нямаше как да се сбогуваме, знаете как беше… или трябваше да побягна бързо, без да се обръщам назад, или…
Минахме през Гърция, с Метин бяхме заедно, заедно се качихме на кораба за Америка. Не можете да си представите колко безкраен е океанът и колко е син… Мислех, че умираме, че никога повече няма да видя земя, че никога няма да мога да ви поискам прошка. Пътувахме седмици наред, преди да стигнем Америка. Америка е толкова странна, всичко е толкова различно и голямо, а хората са същите и се усмихват по същия начин.
В началото бе много трудно, спяхме където сварим, после с Метин се разделихме, накрая си намерих работа. Сега съм добре, работя в една пекарна, ставам рано, ама знаете, аз съм свикнал. Работа мен не ме плаши. Имам си квартира, събирам за кола. Всичко си имам… Всичко си имам… Всичко…
Само когато завали
и мъката с дъжда изтича,
си спомням колко ме боли
и колко много ви обичам…
Прощавайте, прощавайте…
Ваш обичан син:
Саид Метков
5.IV.1967 г., Сакраменто – САЩ.”

Излизаме навън. Нещо ни е задушило за гърлата. Нещо ни е влязло в очите. А небето е толкова дълбоко синьо, толкова хубаво. Главите ни леко се въртят. Оглеждаме се. Чува се само жуженето на насекомите, в далечината пръхти магаре. Очакваме всеки момент да изскочи отнейде призрак.

Призрак не изскача, но от обвит в бръшляни портик изневиделица се появява жизнен, 75-годишен старец. Съзира ни, отстъпва крачка назад, прикляка, удря се с длани по коленете и звучно извиква:

- А, хора!

Тук ние също отстъпваме крачка назад от странната му реакция, но без да ни обръща внимание, старецът продължава:

- А, хора, лелеееееееее, хора в Гоздьовица! Лелеееее… – и се хваща за главата. – Как сте се излъгали бре, хора? Та тук никой не идва! Тук от три години никой не е дошел! Те, децата, вече не идват. Бог не идва. Лелееее, хора! Ама чакайте, чакайте, ей сегинка ще изкарам масата и каквото Бог дал!

Ние вече сме се запознали с него и шумно възроптаваме:

- Аааа, бай Стоиле, ние сме съвсем за малко, щракваме с апаратите и бягаме, път ни чака, остави масата…

Това последното увисва във въздуха, защото бай Стоил чевръсто се шмугва през обраслия с бръшлян портик. След минутка все така чевръсто се връща с продълговата дървена маса, която слага насред улицата. Разбира се, това някога е било улица, сега са камънаци, прорасли с избуяла, пожълтяла от жегата трева. И поставя каквото Бог дал.

А Бог дал тая сутрин прясно издоено млекце, пчелен медец … и една изпотена, с търкалящи се по гладката повърхност капки бутилчица, пълна с огненозлатиста течност. Разбира се, домашна ракийка.

- Аааа, бай Стоиле, недей така, молим те! Не можем да пием ракия! Та само 10 часът е, ако започнем от сутринта, къде ще му излезе краят…

Но той е невъзмутим:
- Оооо, я стига глупости. Слънцето знаеш ли кога е изгряло… Вече пет часа е горе и пет оборота е завъртяло. Я си пийнете и не му мислете!
И като в приказка от незнайно колко нощи около масата се появяват шест дървени стола, които почти закуцукват между камъните, и шест стъклени филджана. Които бай Стоил мигом пълни догоре. После обръща глава, изплюва се върху камъните, извиква звучно:

- Наздраве! – и гаврътва своята ракийка на екс.
След това изпръхтява доволен:
– Аааааааааах! – и забърсва с опакото на ръкава навлажнените си устни.

Придобили малко смелост, и ние наквасваме прежаднелите си от жегата гърла и … тук, знаете ли, започва същността на историята!
Първата ракия, ех, първата ракия… Първата ракия е нещо специално, трудно обяснимо. За първата ракия могат да се напишат трактати!
Тя е като първата любов, като първото потапяне в морето. Първата ракия има свойството да разхлаби възела, стегнал градските ни душички и умове, които никога не си почиват. Те непрекъснато смятат колко си спечелил, колко си загубил, колко още трябва да спечелиш. Първата ракия сваля оковите, освобождава духа. Прогонва всички демони от теб, всички онези хора, които са се настанили удобно в главата ти и с които по цял ден спориш и се караш наум, на които по цял ден доказваш, че си прав, и те, мамка му, никога не са съгласни с теб.
Първата ракия се разлива като зехтинец по трахеите, облива с топлина цялото ти тяло, чак до пръстчетата на краката. И някак си неусетно, но напълно естествено, както допреди миг си се дърпал, поднасяш празното филджанче на бай Стоил и той го пълни отново.

А втората ракия, ех, втората ракия… Втората ракия е като откровение, за втората ракия могат да се напишат трактати!
След втората ракия се отпускаш на стола – отначало с притеснение, а после с цялата си тежест. Дотогава си седял прегърбен напред, целият стегнат като пружина, готов всеки момент да скочиш и да забиеш юмрук в лицето на някой гад, да докажеш на друг колко си прав, да задминеш трети на финалната права. А след втората ракия, ех, след втората ракия буцата в гърлото ти се стапя, почваш да чувстваш тялото си леко като перушинка. Разтягаш рамене, наместваш кокалите, вдишваш с пълни гърди. Пълниш дробовете с чист родопски въздух и усещаш как животът бавно се завръща в теб.

А бай Стоил разказва – а той умее да разказва, ах, как само умее да разказва!
Бай Стоил е като препълнена двесталитрова бъчва, която само чака да се отпуши канелката и историите сами да потекат. Разказва за селото – за неговото начало, за неговия край, за хората, които са оставили следи по същите тези камънаци, дето седим сега с него. За това как са минавали булките с менците и как мъжете са правили вино, как се е вило хорото от мегдана чак до хоризонта. За това как някога е кипял животът и как постепенно хората са се превърнали в птици, които са забравили обратния път към гнездата си. И как накрая са останали само 6-има души – четирима мюсюлмани и двама християни.

Ти слушаш и не слушаш. Неее, по дяволите, не слушаш, ти го преживяваш заедно с бай Стоил!

Само между две ракии изтече повече от половин век от живота на селото. Само между две ракии се родихме и умряхме с него. Само между две ракии преминаха покрай нас стотици души. Усмихнати, разплакани, влюбени, тъжни, с щастливи лица, с подпухнали от безсъние очи. С белези от наган по телата, с рани от насилие по душите. Говорят, смеят се, разказват, оплакват се, крещят, псуват, пеят и вървят без да спират, на тумби, по двойки, по единици.
(продължава в следващия ми пост)

[kriskokoto]

(продължение)

Точно в този момент покрай нас сякаш от нищото изниква друг енергичен старец. Среден на ръст, с късо сетренце и навити над лактите ръкави, с тънък, но добре поддържан мустак. Той само ни кимва студено и някак си странно, с плавна походка се изгубва в маранята.

- Салим – веднага ни обяснява бай Стоил. – С него не си говорим от 40 години.

- Как така не си говорите?

- Абе, то дълга история, знаеш ли…

- Ами не, разкажи!

- Много е дълга тя, нашата история…

- Нищо де, не бързаме за никъде.

Странно, вече наистина не бързаме за никъде. Времето сякаш спря своя ход, облегна се с юмруче на съседния комин и въздъхна с облекчение.

- Ами на така, едно време, преди един наниз години, и двамата бяхме влюбени в Айшето. Е, да, ама Айшето избра мен и оттогава той не ми говори. Еееех… – Бай Стоил изстрелва една храчка на камъните и се забърсва с опакото на ръкава. – После животът изтече и Айшето се пренесе в по-добрия свят, хората отлетяха, децата ни забравиха… останахме само шест живинки тук.

Ама знаеш ли какво стана преди три години? Преди три години получих нещо като удар. Посред зима в най-големия студ. И Салим се емна – посред нощ, сред виелицата, през преспите, до Гудьовица, намери лекаря… спаси ми живота! Като оздравях и се върнах в селото, се събрахме с него, напихме се, поплакахме си, простихме си… И оттогава пак не си говорим.

Тук бай Стоил пуска една попръжня и налива третата ракия.

Третата ракия, ех, третата ракия е откраднат миг от вечността! За третата ракия могат да се напишат трактати!
Третата ракия е като везна. На едното блюдо лекомислено се поклаща доброто ти настроение, цялата ти веселост, усещането, че можеш да повдигнеш планини, желанието да се съблечеш гол и да тичаш по поляната отсреща. На другото блюдо е промъкващата се като крадец в душата ти тъга. Неее, не точно тъга, по-скоро споменът от всички пропуснати шансове в живота, от всички провали. Едва доловима болка подобно повей на северняка в чудна майска нощ.

И двете везни се люлеят и балансират помежду си. Точно както се люлее всичко вътре в стомаха ти и се чуди откъде да излезе. Точно както се люлеят пред очите ти къщите, комините, камъните, тротоарите. Точно както се люлеят птиците в безметежния си полет.
В този момент по улицата се задава пъргава, много нисичка и спретната старица с шарена забрадка на главата. Крачките са ситни, но походката - бърза и уверена. Тя ни поздравява усмихнато, но като се изравнява с масата, прецежда през тази усмивка едно тънко, но звучно:

- Пияници… - и подминава в посока към центъра.

- Фатмето! Телефонистката ни - пояснява бай Стоил.

- Искаш да кажеш, че някога е била телефонистка?…

- Не, сега е телефонистка.

- Айде стига, бай Стоиле, каква телефонистка, та вие сте само шест човека на кръст, забравени от всички…

- Анджак де, телефонът ни е единствената връзка със света. Запазихме го в някогашното кметство. И сега Фатмето всеки ден, седем дни в седмицата, ходи между 10 и 14 да дежури на телефона. Де да знаеш, някой може да ни се обади…

Тук бай Стоил млъква. Ние не схващаме веднага защо. Загрубелите ни градски душички, свикнали да възприемат всичко с мнителност, не схващат, мамка му, защо. Но тишината обхваща телата ни като дива лоза каменните дувари на къщята. И изведнъж, заслушани в тишината, чуваме ударите на сърцата си и се усещаме. И ни става едновременно тъжно до сълзи и мило, топло някак си, сякаш сме нагазили в късноесенна октомврийска шира. И си обещаваме наум, че ще вземем номера и ще се обадим… Прощавай, бай Стоиле, не се обадихме…

- Виж, за табелката даваме дежурства веднъж седмично – напевно, с една тънка, играеща Елениното по устните му, усмивка продължава той.

- Как така давате дежурства?

- Ами ей така, всяка неделя един от нас е дежурен, ходи и мие табелата.

- Миете табелата???

- Ами да, не видяхте ли колко е белинка?

- Да де, ама… – И това “ама” увисва във въздуха, както много други изтървани реплики и недоизказани мисли в този чуден родопски ден в края на България и края на света…

- Обаче знамето го перем само веднъж месечно!

- Знамето? - Тук вече можем да се закълнем, че бай Стоил добродушно ни взема на подбив.

- Да, знамето, дето е до бившето кметство. Събираме се тържествено веднъж месечно, сваляме го, перем го и пак тържествено го качваме на пилона. Така де, може да сме в края на България, ама нали и ние сме българи, нали сме живи…

Тук бай Стоил се възползва от нашето заплесване по неговите магични истории и ни налива четвъртата ракия.

Четвъртата ракия, ех, четвъртата ракия… Четвъртата ракия е като потапяне в котел с леденостудена вода, като скок в бездната, като раздиращ стон; за четвъртата ракия могат да се напишат трактати!
Четвъртата ракия има способността да обръща колата, тя е камбанен звън в черна нощ, когато лудостта бие в слепоочията ти и ти си на границата между живота и смъртта…
С четвъртата ракия в душата ти нахлуват всички твои неуспехи. Провалите ти се зъбят подобно кървясали псета. Несполучливите ти любови се смеят като зли вещици и те сочат с пръст. Всички хора, които са те предали, недооценили, забравили, се нареждат в шпалир и пляскат с метални длани, и най-тъжното – всички онези, които ти сам си предал. С четвъртата ракия идва самосъжалението, а с него вървят като верни другари и сълзите.
(продължава в следващия ми пост)

[Твоят]

[Твоят]

[kriskokoto]

(продължение от предишния ми пост)

Вече са в крайчеца на очните дъна и аха да се отронят и потекат, когато бай Стоил те спасява с предложението:

- Я аз да взема и да ви разходя из селото, да ви покажа кое-що, да видите знамето…
Ние, доволни, тръгваме след него. Клатим се малко, ама то е от жегата, много горещ тоя август, да му се не види, колко непривично горещ се оказа! Подминаваме грохналите къщи, изтърбушените кошари, празните колиби. От време на време се чува дъждосвирец, а от малка купчина със сено изскача сънена котка.
Неее, вече не ни е тъжно, някак си хармонията се е завърнала у нас. Ставаме все по-нетленни, все повече едно цяло с природата и заглъхналите, слепи къщи. Стъпваме по натрошени прозорци и чуваме звънкия смях на тези, които са ги поставяли някога. Не, не ни е тъжно, сигурни сме, че те ни се радват някъде и ни чакат да им разкажем за тяхната Гоздьовица.

Стигаме центъра на селото. И той е обрасъл с бурени и пожълтяла от жегата трева. И тук, до сградата на някогашното кметство, наистина виждаме ръждясал пилон, на чийто връх се вее българският трибагреник, а встрани от него – странна каменна постройка. Тя също е изоставена, макар да е запазила непокътнато каменното си скеле отвън. Прилича на религиозен храм, но е трудно да се прецени дали е било църква, или джамия.

Обръщаме се към бай Стоил:

- Бай Стоиле, а това какво е?

- Храмът! – лаконично отвръща той.

- Ахааа, ама църква или джамия?

- Ами храмът! – повдига учудено рамене.

- Да де, но кой се моли вътре – вие, християните, или те, мюсюлманите?

Тук бай Стоил ни поглежда така, сякаш сме му задали въпрос от квантовата физика или ракията ни е малко, пуска една попръжня и отвръща:

- Ами всички се молим вътре, къде да се делим???

Пристъпяме в това ”вътре”. Там няма нищо – няма икони, няма стенописи, няма свещници и канделабри, няма имената на Мохамед или флорални мотиви. Няма нищо.
Не, има! Има дух, има много, ама много дух. От простите каменни плочи по пода стърчат зелени треви, през някогашното прозорче в горния край се процежда сноп слънчева светлина, а у теб се прокрадва усещането, че някъде там седи Бог, подпрял е с юмруче брадичката и се усмихва с бисерносини очи. И от твоите очи все пак прокапва, не можеш да се удържиш. Неее, не е от ракията, не е от прахоляка…

Бай Стоил не те оставя обаче и те връща в реалността – отново на масата, там при бутилката и магичните му истории. Някой междувременно е донесъл баница. В стара поочукана тава, загърната с вестник и престилка отгоре. Всички ни се радват тук - и живите, и мъртвите, и християните, и мюсюлманите. Бай Стоил разгръща престилката, къса вестника и начупва баницата с грубите си жилави ръце, по които ясно изпъкват сините му вени. Кокалчетата му побеляват от напъна.

Баницата ухае чудесно. На сирене, на дом, на уют. Отхапваме. Дъвчем лакомо, преглъщаме с айрянец. За миг разговорите замират, само преглъщането издава, че сме живи и че сме тук. Преполовяваме баницата и бай Стоил отново напълва филджанчетата – петата ракия!

Петата ракия, ех, петата ракия… Петата ракия е връзката между ада и рая, петата ракия възражда живота, с петата ракия откриваш липсващия смисъл. За петата ракия могат да се напишат трактати!
На петата ракия обичаш всички. Идва ти да целунеш всяка живинка, да погалиш всяка тревица, да разкажеш на хората колко е хубав животът. Защото животът наистина е хубав… след петата ракия. Душата се отделя от тялото, издига се над всичко тленно, рее се като птица между облаци и синева. Откриваш най-ценното – радостта да си истински свободен. Припомняш си какво е да летиш… И точно тук може би от ракията, може би от жегата в главата ти се появява един безумен въпрос и ти го задаваш гласно:

- Абе, бай Стоиле, вие тука не се ли карате помежду си заради религията?

- В смисъл как?

- Ами така, християни и мюсюлмани. Цял свят е пропищял, навсякъде се бият, колят…Навсякъде делят Бог и си доказват кой е по-истинският Бог!

Бай Стоил те поглежда отново така, сякаш си му задал въпрос от квантовата физика или ракията ти е малко.

- Абе, ти луд ли си? Защо да се караме? Какво да делим? Ти знаеш ли как са основани тия две села?

- Не знам, откъде да знам…

- Е, как не знаеш, нали си учен човек? – Бай Стоил става леко агресивен, явно съм го жегнал с моя въпрос.

- Ами учен съм, ама не знам…

- Ей сегинка ще ти кажа, ти пийни, а аз ще ти разкажа. Те били двама братя: Гоздьо и Гудьо. Оженили се, единият в долната махала, другият в горната. После дошли турците и ето на - единият мюсюлманин, другият християнин… Ама си остават братя, нали така? И продължили да си помагат, както винаги са си помагали. И ние така винаги сме били заедно и сме си помагали. – Бай Стоил допива петата ракия. В ъгълчетата на очите му се появяват сълзи. А очите му са толкова бистри, като на малко дете. Обгръща ни с топлия си поглед, махва с ръка към къщата – Чакайте сега да ви покажа нещо. Я елате, елате с мен да видите нещо…

Незнайно как след пет ракии, но бай Стоил рипва пъргаво и се вмъква в обраслия с бръшляни портик, ние доста по-тромаво и с несигурна походка го следваме. Дворът му също е буренясал, стъпалата към къщата са очукани и подпетени. Пътеката между нея и дувара се губи, а около самия дувар се е увил къпинак. Едно весело, добродушно магаренце с провиснало досами земята тумбаче си навира ушите в нас. Излизаме от другия край. Къщата му е на нещо като височинка и от нея се открива поглед към Гърция, към Гудьовица и полето помежду им. Бай Стоил поставя длани над очите си, посочва ширналото се напред по хълмовете поле и казва:

- Виждате ли онова там?

Всъщност ни сочи едно бяло, почти правоъгълно място, което поразително прилича на гробище. Ама защо ще ни показва гробището?

- Знаеш ли какво е това?

- Не знам, откъде мога да знам!?

- Ами гробето!

- Гробето? Вашето или тяхното?

- Нашето – и бай Стоил очертава един кръг с двете си ръце.

- Аха, на Гоздьовица значи!

- Не, на Гоздьовица и на Гудьовица.

- Искаш да кажеш, че там заедно…

- Да.

- Християни и мюсюлмани?

- Точно това искам да кажа. Знаеш ли колко малко земя имаме тук, къде ще я хабим за две гробища! И защо, нали всички сме едно. Накъдето и да ходим, каквото и да правим накрая всички пътища се съединяват. Когато си отиде християнин, дохожда попът, когато мюсюлманин – имамът, но се събираме всички заедно да изпратим поредната душичка, пренесла се да ни чака горе!

Тук вече преставам да слушам, преставам да мисля.

Усещам как кръгът се е затворил и съм се прибрал у дома. Всичко е един съвършен кръг без начало и без край. Всяка крачка ме е водила насам. След всяка пета ракия душата ми е летяла дотук и е свивала гнездо върху някой неодимяван от години комин! Сълзите са от извор, сълзите са сладки… Прегръщам бай Стоил и присядаме на тревата…Чувам ги, ясно ги долавям в синия прозрачен въздух – гласовете на всички неродени гоздьовчани, гласовете на всички незавърнали се. Усещам тревата как ме гъделичка по босите крака. Поглеждам се и онемявам – та аз съм по къси панталонки! Господи, от дете… Чувам детски смях до себе си. Поглеждам, няма го бай Стоил. Едно жизнерадостно гоздьовско хлапе с бисерносини очи и къси панталонки се смее и ме вика. Затичва се все сила по хълма надолу към гробето. Не му мисля и секунда, рипвам и се затичвам подире му. Ще го стигна ли? Със сигурност…

                                                    край

https://www.facebook.com/permalink.php?story_fbid=566101263442687&id=190311954354955