Изпечатай

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[desiderium]

Мумията,замръзнала в леда

   Намерените мумифицирани останки на човек от каменната епоха в един от ледниците от Йоцталските Алпи в Австрия се превръща в световна сензация. Трудно е да се разбере как се е озовал в този самотен гроб на височина 3000 метра над морското равнище.

   На 19 септември 1991 г. туристите Ерика и Хелмут Симон се натъкват на зловеща находка в Йоцталските Алпи : от ледника стърчи тяло на легнал по очи човек, а кожата му е съсухрена като пергамент. Десният му крак е увит в кожа, подплатена със сено, и е останал под ледената кора. Насъбралите се любопитни хора и пристигналите по - късно изследователи откриват и множество разхвърлени около тялото предмети, между които медна брадвичка и ловно снаряжение. След няколко дни трупът е изваден от ледника и пренесен с хеликоптер до Инсбург.

Начало на разследването

   Всички учени са единодушни, че Йоци, както наричат открития човек, е истинска сензация. Възрастта на останките е определена по радиовъглеродния метод в няколко лаборатории в различни страни, които работят независимо една от друга. Проучени са и предметите, намерени до трупа. Всичко това позволява да се посочи приблизително време на смъртта му - около 3300 г.пр.н.е.. Интерес за учените представлява и въпросът как тялото се е запазило толкова добре цели 5000 години.

Местопроизшествието

   Тялото се е намирало не в центъра на ледника, а в малка скална падина в периферията му. Тя била пълна с вода, която впоследствие замръзнала. Движенията на основната ледена маса ставали отгоре и не засягали тази част на глетчера. В противен случей надали нещо от "Ледения човек" е щяло да оцелее.
   Според заключението на учените и криминалистите солидната екипировка на Йоци определено му позволявала да издържи на суровите условия в Йоцталските Алпи. Той носел кожена шапла и изплетена от трева наметка очевидно за да го предпазва от дъжд. Под наметката имал връхна дреха с ръкави, а надолу бил облечен с набедреник от съшити парчета кожа. Кожени гамаши защитавали краката му от алпийския студ. За обувки му служели високи кожени мокасини, уплътнени с дебел пласт сено. У Йоци намерили средства за разпалване на огън,както и кутия брезова кора, навярно използвана за запазване на тлеещи въглени, котио по онова време се добивали с големи усилия.
   Лъкът и стрелите му позволявали да ловува. По онова време хората вече се занимавали предимно със земеделие и скотовъдство. Учените смятат, че най - вероятно е бил пастир.

Смърт в ледовете

   Какво ли е подтикнало Йоци да поеме по последния си съдбовен път толкова високо в планините? Според учените може би са го преследвали врагове или някой е нападнал селището му. За стълкновение говорят няколко ребра, счупени непосредствено преди гибелта му в планината. Ако е бил пастир, вероятно е решил да се скрие от преследвачите си в труднодостъпна, но добре позната местност.
   Въпреки мъчителната болка той се е катерил все по - нагоре и по - нагоре. В мразовитият проход, където е открито тялото, е твърде възможно да се е застудило и да е завалял сняг.
   Но хипотезата за смърт в следствие на премръзване била изоставена, след като открили в лявото му рамо забит връх на стрела. Оказало се, че "Ледения човек" вероятно е починал от раната си.

[desiderium]

ГИЛГАМЕШ

   Героят от Древна Месопотамия Гилгамеш е първият в световната литература персонаж, който се е стремял към безсмъртието. А дали тази легендарна личност е имала реален прототип?

   От незапомнени времена хората мечтаят за герои, овладели висшата мъдрост и разгадали тайната на вечния живот. В световната литература първият от онези, които са опитвали да го сторят, е Гилгамеш.
   "Епос за Гилгамеш" е много по - стар от Омировата "Илиада" и от великия индийкси епос "Махабхарата". Той безспорно е един от най - древните текстове в света, тъй като за първи път е бил записан от шумерите в средата на II хилядотелите пр.н.е.
   Многобройните фрагменти от "Епоса", съществувал в няколко варианта, са намерени в най - различни райони на Близкия изток. Най - пълният от тях е открит, където се е намирала прочутата библиотека на асирийския цар Ашурбанипал.

ПОЛУБОГ - ПОЛУЧОВЕК

   Героят на епоса не е митичен персонаж : барелефи в шумерски храмове пресъздават подвизите на Гилгамеш. Очевидно той е живял приблизително през 2700г. пр.н.е. и е управлявал града държава Урук в южната част на Месопотамия. Най - вероятно царството му е процъфтявало, тъй като по негово време са били издигнати масивни градски стени и внушителни храмове, чиито останки са запазени и до днес. Трудно е да се каже дали истинският Гилгамеш се е прославил и с други дела освен монументалното строителство. Както разказват месопотамските легенди, той бил син на богинята Нинсун,т.е. е бил свръхестествено същество. Ала независимо от божествения си произход се е признавал за смъртен и дори в епоса е представен като човек с присъщите му слабости.

ПРИЯТЕЛСТВО И СМЪРТ

   Гигламеш е георой от епос, но същевременно и тиранин, чиито поданици страдат от бремето на непрестанните войни. За да се отърве от царя си, народът иска от него да влезе в двубой с Енкиду - "дивия човек", създаден от боговете на Урук като достоен противник на владетеля.
   Единствената схватка помежду им завършва, без да се излъчи победител, а съперниците стават неразделни приятели. Заедно извършват епични подвизи, например убиват великана Хумбаба, който пази ливанската кедрова гора, и небесния бик, изпратен от богинята Ищар в Урук като наказание, задето Гилгамеш отхвърлил любовта й.Това предизвиква гнева на боговете  и те разделят приятелите, като поразяват Енкиду със смъртоносна болест. Потресен от смъртта на приятеля си, Гилгамеш тръгва да търси вечния живот.
   Странството го отвежда в страна отвъд водите на смъртта, при Утнапищи, древен мъдрец, преживял световния Потоп и дарен от боговете с безсмъртие. За да заслужи и той вечен живот, Гигламеш не трябва да заспива седем дни и седем нощи. Героят обаче не издържа изпитанието. Утнапищи все пак му обяснява как да намери цветето на вечната младост. Но цветето е откраднато и Гилгамеш остава смъртен, макар че управлява народа си цели 126 години.

ВЕЧНИТЕ ВЪПРОСИ

   "Епоса за Гилгамеш" се радва на интерес по целия свят отчасти защото в него присъстват най - важните за хората теми: отношенията с боговете, приятелството, гордостта и гневът, беззащитността, любовта, смъртта и дори смисълът на живота. Героят търси отговори на вечни въпроси и това му дава реален шанс да стане безсмъртен.

[desiderium]

Тайните на танцуващите дервиши

   Въртящите се във вихъра на ритуален танц дервиши символизират мистичното религиозно служение и екстатичното единение с Бог. Въпреки дългогодишната забрана на ритуала "сама" той все пак се е запазил и може да даде някаква представа за суфитските мистични обреди, създадени през XIIIв. от Джелаледдин Руми.

   В наши дни танцуващите дервиши са неделима част от турската култура, наследници на религиозното течение, зародило се в Древна Персия. Думата "дервиш" идва от персийски език и означава "просяк", "бедняк". Така наричали странстващите членове на суфитските ордени. Мистичното течение се основава върху суфизма, едно от разклоненията на исляма, което изповядва пряко познаване на Бог от отделния човек и сливане с него.
   В град Коня (тогава столицата на Иконийския султанат, държава на селджукските турци) персийският поет и мистик Джелаледдин Рум, известен също като Мевлеви, основал орден на въртящите се дервиши, един от суфитските ордени. Членовете му се стремели към мистично единение с Бог чрез музика, танц и състояние на екстаз. Дервишите носели вълнени дрехи и рязко контрастирали на изискаността и разкоша в султанския двор.

Мистиката на паметта

  Служенето на дервишите е основано върху идеята за божественото предвестие в душата, което трябва да намери изход. Единствено тогава човек може да постигне съвършенство. Необходима е помощта на наставник, познавач на всички тънкости на ритуала "сама" (което означава "слушане на музика"), представляващ особен танц.
   Под звуците на музиката дервишите, облечени в черно, с характерни филцови шапки, описват в бързо темпо три кръга. После хвърлят черните си наметала и остават в бели одежди. Отново описват три кръга, като дясната им ръка е вдигната към небето, а лявата е отпусната към земята. При последния кръг към тях се присъединява наставникът, той се върти на линията, която разделя образувания от дервишите кръг. Целта на танца е да подготви духа на човека за възприемане на божественото.
   Ритуалът "сама" включва три стъпки. Първата означава слепота на съзнанието. При втората музиката спомага за преобразуване на чувствата. Последната стъпка е пречистването на душата. Белите одежди под черните наметки символизират освобождаването на дервиша от неговата телесна обвивка и готовността му за второ раждане.
   Въртенето на дервишите е символ на въртенето на планетите. Положението на наставника символизира илюзорността на заобикалящото го: той остава в центъра като въплащение на Бог - реално същество, на което прилича всеки човек, постигнал съвършенство. Голямо значение се придава на положението на ръцете: дясната приема Божията благодат, лявата я предава на света. Това символизира предаването на знанието от наставника на ученика. Обновеният човек олицетворява съединяването на божественото и земното.

[desiderium]

Забавя ли ход Земята?

   Преди около 370 милиона години годината е траела 400 денонощия, а сега - малко повече от 365. Денонощието се удължава, тъй като Земята се завърта около оста си по - бавно. Може би един ден това въртене изобщо ще спре.

   Астрономът и математик Едмънд Халей (1656-1742г.) е бил един от най - изтъкнатите учени на своето време. На негово име е наречена най - известната в Слънчевата система комета, чиято орбита е била описана за първи път през 1583 г. Той се е занимавал с въпросите на навигацията, магнетизма, подводното плаване.
   Именно Халей е направил извода, че въртенето на Земята около оста й се забавя. За 100 години денонощието се удължава с около 2 милисекунди. На пръв поглед дребна работа, но процесът продължава милиони години.
   Той става забележим в геологическия мащаб на времето, измервано с периодите на формиране и разрушаване на скалните маси. Днес Земята прави пълно завъртане около оста си за 24 часа. Преди 400 милиона години това е отнемало само 22 часа. Тъй като времето за завъртане на планетата около Слънцето не се е променяло, в годината е имало 400 денонощия.
   Същевременно се знае, че Луната се движи около Земята все по - бавно и всяка година се отдалечава от нея с няколко сантиметра.
   Тези взаимносвързани явления са резултат от сложни взаимодействия в системата Земя - Луна, включително приливите и отливите и т.нар. приливно триене. Приливите са предизвикани от два фактора: центробежната сила,т.е. тенденцията въртящият се обект да се отдалечава от центъра на въртене и гравитационното притегляне на Луната, а също и - в по -малка степен - на Слънцето. Тези сили са различни в различните точки на повърхността и вътре в Земята и създават временни деформации, забележими най - добре край морето. Неговото равнище в даден участък на планетата ритмично се повишава и понижава два пъти в денонощието с амплитуда от няколко сантиметра до над 10 метра в зависимост от строежа на дъното, очертанията на брега и размерите на водоема. Но аналогични движения се наблюдават и в атмосферата, и в земната кора, където се получават съответно атмосферни и земни приливи.

Къде са спирачките?

   Ритмичното движение на водните маси, скалните маси и въздуха на нашата планета съдава т.нар. приливно триене, което поглъща енергията на нейното въртене и играе ролята на спирачка. С отдалечаването на Луната от Земята отслабва тяхното взаимно притегляне и нашият спътник постепенно забавя хода си. Той все повече изостава от земното въртене и повлича след себе си приливите. Луната един вид се вкопчва във водната обвивка на Земята и кара нашата планета да губи огромната въртелива енергия, която е придобила в момента на появяването си.
   Един ден Земята ще изгуби спътника си. По това време нейното въртене толкова ще се е забавило, че едната й страна ще бъде постоянно огряна от Слънцето, а другата ще бъде в сянка. Ще се появят две полукълба с коренно различаващи се климатични условия. Но това ще стане едва след 4-5 милиарда години.

[desiderium]

Чудесата на индийските садху

   С неподстриганите си, сплъстени коси индуистките свети хора садху представляват странно зрелище, но още по - смайваща е способността им да медитират, легнали върху легло от стърчащи гвоздеи, да подлагат тялото си на нечовешки мъчения и да се придържат към строго аскетичен начин на живот.

   Над 85% от населението в Индия смятат себе си за индуисти, а индуизмът е една от великите световни религии. Най - значимото течение в индуизма е садху (буквално "добродетелни,чисти"). Това са изключително набожни хора, чиито религиозни убеждения ги карат да изоставят работата и имуществото и да водят живот на отшелници или странстващи аскети.
   Садху се стремят към състоянието самадхи - момент на най - пълно сливане с Брахма, върховно божество от индуисткия пантеон. Всичко останало в живота им изглежда безсмислено и безполезно. Те дават обет за бедност, а едноверците им ги смятат за светци. Садху са пълни вегетарианци, тъй като почитат всички живи твари. Те избират трудния път на аскета, чиято крайна цел е избавление от жизнените окови и вечното блаженство. Вярват в превъплъщението, основният принцип на индуизма, и се стремят към освобождаване от безкрайната поредица прераждания.
   Садху са обикновено възрастни вярващи индуисти. Те изоставят работа и семейство и се посвещават на търсене на идеала - пълния отказ от всичко светско. Мнозина от тях извършват строги обреди за покаяние и живеят като отшелници, други приемат поклоннически пътувания до свещените за индуистите места. Вярващите индуисти често посещават убежища на светци, което влиза в обичайните им религиозни ритуали.

   Според садху развитието на света е обуслобено от стремежа към сливане с божественото начало и в него е източникът на техните необикновени способности. Те могат да гладуват седмици наред, да ходят по нажежени въглени, да пронизват тялото си с остри предмети без изобщо да усещат болка. Приписвана им е способността да четат и предават чужди мисли, да викат душите на умрелите. Смята се, че притежават удивителна съзидателна дарба, която им позволява например да променят мириса на цвете, могат да преодоляват силата на гравитацията и да се реят във въздуха. Мнозина дори вярват, че някои садху са способни да се раздвояват и да се появяват на две места едновременно.
   Парапсихолози са изследвали способностите им и са потвърдили достоверността на много от споменатите наблюдения. Съвременната наука отрича, че садху притежават особена екстрасензорна дарба. Индусите обаче не смятат способностите на садху за нещо иключително. И наистина всички свещени писания на индуизма като "Ведите", "Упанишадите" и "Бхагават Гита", твърдят, че човешката душа или собственото "аз" е тъждествена на космическото начало, на абсолюта (брахман).

[desiderium]

Живот сред ледовете

  След като оцеляло 90 години в плен на вечните ледове на Сибир, малко земноводно привлече вниманието към едно от чудесата на природата.

   Една есен в началото на XXв. напомнящ тритон сибирски ъглозъб се заровил в земята, за да се спаси от наближаващите зимни студове. Това е обичайното за него сезонно поведение. През зимата температурата в Сибир пада до -70 градуса, така че студенокръвните животни, в това число и земноводните, избират закътано място и изпадат във вцепенение, за да преживеят дългата зима и да се събудят напролет.
   Но този ъглозъб имал лош късмет: той паднал през запълнена с вода подземна пукнатина в пласт лед. Златотърсач намерил дългото 12 см. животно в леден блок на дълбочина почти 9м. Руските биолози веднага поискали да видят необичайната находка. Какво било тяхното учудване, когато размразеното същество започнало да дава признаци на живот. Ъглозъбът се съвзел, явно с намерението да тръгне да търси нови приключения.
   За да определят колко време ъглозъбът е прекарал в леда, учените използвали радиовъглеродния метод. Анализът показал, че съществото е "спало" 90 години.

   Малко животни могат да оцелеят в такива условия. Всеки организъм съдържа много телесни течности - в човешкото тяло водата е 60%. Когато замръзне, тя се превръща в кристалчета лед, които повреждат клетъчните мембрани.
   За да се събуди същество след 90 години дълбоко замръзяване, са необходими специални приспособления. Сибирският ъглозъб има необикновено развит черен дроб, представляващ една трета от телесната му маса. Той се запасява с огромни количества въглехидрата гликоген, като през зимата черният дроб го превръща в глицерин, който намалява температурата на замръзване на водата и възпрепятства образуването на ледени кристали в тялото. С други думи глицеринът действа като антифриз и позволява на ъглозъба да дочака пролетта дори в пласта дебел вечен лед.
   Учените силно се интересуват от начините на адаптиране на организмите към екстремни условия. Макар че естествените "антифризи" вече са известни, тяхното използване е ограничено.

[desiderium]

Тайните на пещерните художници

   Произведенията на праисторическите пещерни художници са прозорец към един изчезнал свят, към времената, когато по равнините на Европа са бродели бизони и мамути. Откриването на подземните художествени галерии е изумително. Първата находка е направена в пещерата Ласко, а картините са на възраст 17 000 години. Следват рисунките в пещерата Коске, които са на 28 000 години. А откриването на пещерата Шове в Южна Франция през 1994г. ни позволява да погледнем с нови очи художествения гений на човечеството.

   Тримата спелеолози не повярвали на очите си: след като си поправили път по дълъг тесен тунел, те попаднали в обширна подземна галерия. На една от стените били нарисувани с охра три линии и малък червен мамут. Жан - Мари Шове, Елиет Брюнел - Дьошан и Кристиан Ийер стигнали до края на пещерата и се озовали в обкръжението на бизони, носорози, мечки, коне, мамути, диви котки, елени, които сякаш препускали по стените.
   Тази смайваща художествена галерия от каменната епоха е открита през декември 1994г. в Южна Франция. Пещерата Шове се нарежда сред най - важните находки на съвременността отчасти благодарение на самите рисунки, но най - вече защото позволява да се погледне по нов начин на процеса на зараждането на живописта.

   Дълго време пещерата Ласко в Югозападна Франция е смятана за най - известната праисторическа находка. Славата й се дължи на изключителното майсторство, с което се отличават скалните рисунки отпреди 17 000г. Откриването им през 1940г. предизвиква огромен поток от туристи, а заедно с това и опасенията, че изображенията ще пострадат от повишаването на влажността, от невнимателни ръце или просто от вандализъм. През 1963г. пещерата е затворена за външни лица, но през 1983г. нейно точно копие е отворено за посещения. Всекидневно там се стичат над 2000 туристи. Някои от тях са прекосили цяла Европа, за да се полюбуват поне на имитацията на шедьоврите.
   Първото впечатление от рисунките е незабравимо. Всяко животно сякаш израства от скалата. Гърбът на коня потъва в цепнатина, мускулите на бизона изпъкват върху каменна издатина, шията на бика следва линията на корниза. Художниците от Ласко са използвали неравностите на стените, за да предадат обемност на творбите си. На трепкащия пламък от факлите зверовете сякаш оживяват в полумрака.

   За да се направи копие на Ласко, трябвало да се изясни техниката на праисторическите майстори. Как са рисували? Откъде са взимали боите си? С какво са ги нанасяли?
   Възпроизведайки рисунките на нашите предци, художници и архитекти работели рамо до рамо. Те копаели земята, търсейки охра, хематит, въглища и цветна глина - суровините, които древните стривали, за да получат бои. Боите се нанасяли върху камъка с пръсти, парченца кожа, снопчета трева или на прах, който се издухвал през сламки или птичи кости.

   През 1985г., почти половин век след откриването на Ласко, професионалният аквалингист Анри Коске се натъква на друга праисторическа съкровищница. Между Касис и Марсилия в Южна Франция на дълбочина 35м. той намира подводна пещера, която предизвиква сензация сред учените. Най - известните дотогава изображения на хора и животни са на 35 000 години, но те не могат да се сравнят с великолепните фрески, скрити под водата.
   Радиовъглеродният анализ показва, че пещерата е на повече от 28 000 години. Тук пред посетителите изникват ловни сцени от ледниковата епоха, изображения на дребни коне, на три пингвина, медуза, едър елен и други животни.

   Истинската сензация избухва 1995г., когато точната датировка на рисунките в пещерата Шове кара специалистите да преразгледат възгледите си за появата на изкуството. Тези находки позволяват да се твърди, че праисторическите хора са се заели с живопис най - малко преди 33 000 години.
   Както сочат последните изследвания, някои рисунки са били допълвани от следващите поколения в края на каменната епоха, няколко хилядолетия по -късно.
   И така, тезата за постепенното развитие на изкуството, което е изисквало много хилядолетия, може да се смята за остаряла. Дори нейни убедени привърженици са принудени да признаят, че древната пещерна живопис в Шове е едно от най - съвършените творения на праисторическите художници. Натурализмът на рисунките, грижливо изпипаните детайли в съчетание с умишлената размитост на контурите, използването на перспектива - всичко това свидетелства за изключително майсторство. Благодарение на таланта си хората от каменната епоха са успели да предадат не само пропорциите на съществата, но и характера на движенията им.
   

[desiderium]

Как е умрял Наполеон?

   Въпреки че аутопсията показва рак на стомаха, слуховете, че заточеният френски император не е починал от естествена смърт, плъзват веднага и не стихват и до днес, макар че с времето версиите се менят.

   След поражението край Ватерло през 1815г. френският император Наполеон Бонапарт бил заточен на остров Света Елена в Южния Атлантик, където живеел под британски надзор до смъртта си на 5 май 1821г..
   Тъй като здравето му постепенно се влошавало, от септември 1819г. за Бонапарт се грижел корсиканският лекар Антомарки. Той извършил и аутопсията в присъствието на петима свои британски колеги, които потвърдили причината за смъртта - рак на стомаха. Мнозина обаче не повярвали на официалното заключение, а няколко години по - късно плъзнали слухове, че Наполеон е отровен с арсеник.
   

   Отначало лекар на заточения Бонапарт бил ирландецът О'Мийра. В края на 1817г. той пише, че венците на пациента му са покрити с язви, че страда от безсъние, отичане на краката, пристъпи на мигрена и горещи вълни. Лекарят заключва, че става дума за лек случай на скорбут, причинен от непълноценното хранене.
   Според съвременния френски учен Рьоне Мори обаче това са симптоми на отравяне с арсеник, все още неизвестни през XIXв..
   Позовавайки се на резултатите от аутопсията, съдебномедицинските експерти наричат хипотезата на Мори абсурдна.
   Но той изтъква втори аргумент: когато през 1840г. било пренесено във Франция, тялото на императора почти не било разложено. Мори обяснява този факт с консервиращото действие на арсена. Наистина процесът на разлгане може да се е забавил и поради морския климат на острова. Трупът е лежал в ковчег, вкаран в други три, които служели като непроницаема бариера за въздуха. Тогава възниква въпросът за възможните убийци. Подозренията падат върху агент на Бурбоните, френската династия, която се е върнала на престола през 1814г. чиито представители се чувствали застрашени докато Наполеон бил жив. Съмнителни изглеждат и британските лекари, които имали възможност, а очевидно и мотиви да се отърват от своя пациент. Но Мори обвинява граф Дьо Монтолон, който отговарял за храненето на заточения император. Едно от задълженията му било доставката на вино от Южна Африка. Дьо Монтолон е можел да го отрови лесно. Мотивът - голямата сума, която Бонапарт му оставял чрез завещанието и която скучаещият на острова граф нямал търпение да получи.
   В началото на 60-те години на XX в. анализът на косата на Наполеон, извършен в Канада, опровергава хипотезата за отравяне с арсеник. През 1994г. повторна експертиза открива следи от веществото, но в твърде ниска концентрация. Възможно е отровната съставка да е попаднала случайно във водата или храната на Наполеон.
   Понастоящем историците се опитват да уточнят причините за смъртта. Освен рак Антомарки установил и увеличен и възпален черен дроб, както и туберкулозни каверни в белите дробове. Някои френски учени са убедени, че условията на Света Елена са били нездравословни и че англичаните са заточили Бонапарт именно там, надявайки се на неговата бърза естествена кончина. Според самите британци заключението на личния лекар е било "редактирано" по - късно. Те изтъкват фамилната предразположеност на Бонапарт към рак на стомаха, който не може да е възникнал поради лошите условия, в които е живял заточеникът.

[desiderium]

Загадките на Колумб

   През 1492 г. пътешествието на Христофор Колумб през Атлантика към Карибско море променя картата на света. За жалост обаче безстрашният мореплавател оставя твърде оскъдни сведения за самия себе си. На Колумб са посветени стотици книги, но дори 500 години след откриването на Америка споровете около тази загадъчна личност не затихват.

   Христофор Колумб вероятно е най - прочутият, а може би и най - странният търсач на приключения. Той е бил загадка дори за съвременниците си и има лични заслуги за появата на всевъзможни догадки около личността му. В автобиографични текстове прескача цели периоди от живота си, а приятелите, както и враговете му охотно разпространяват най - невероятни слухове. В резултат на това историците се затрудняват да отделят фактите от хипотезите и измислиците. Кой все пак е бил човекът, придумал кралица Изабела да търсят западния път за Индия?
   Дълго време е било неизвестно дори кога е роден, но днес е общопризнат факт, че Колумб се е появил на този свят през 1451г. близо до италианското пристанище Генуа в семейство на тъкач. Според някои документи името му е Кристоферо Коломбо, други предпочитат испанския вариант - Кристобол Колон. Биографиите потвърждават, че става дума за едно и също лице.
   Приключенията на Колумб започнали, когато още на 10 години излязъл в открито море. Смята се, че на 15 години е плавал на капер (пиратски кораб), изпратен от Рене Анжуйски да граби корабите на Алфонсо V, краля на Арагон и Сицилия, по време на борбата за неаполитанския трон. Вероятно не е споменавал за юношеските си години поради опасението, че испанците може да му поискат сметка за тях.
   По - късно Колумб заминава за Португалия, а оттам - за двора на Изабела Кастилска и Фернандо II Арагонски, където им предлага да изпратят експедиция на запад. Идеята му била подсказана от познати учени, твърдящи, че Земята е кръгла, а не плоска, както смятали мнозина през Средните векове.
   През август 1492г., финансиран от испанските монарси, той достига Бахамските острови, Куба и Хаити. Едва при третото си пътешествие (1498-1500г.) Колумб стъпва на американския континет близо до Тринидад.
   
   Скоро след смъртта на Колумб между испанци и италианци избухва спор за неговата националност. Учените отбелязват любопитен факт: Колумб извънредно рядко е говорел на италиански, предпочитайки кастилския, който впоследствие става литературен испански език. Испанският историк Салвадор де Мадариаги твърди, че семейството на мореплавателя е било еврейско, напуснало Испания в края на XIVв. поради религиозни гонения, но е продължило да използва езика на недоброжелателното си отечество. Тогава възниква нов въпрос : Защо Колумб се е върнал там в разгара на провежданата от Инквизицията антисемитска кампания? Около 1492 г. испанските власти вече почти столетие угнетявали и прокуждали евреите.
 

[desiderium]

Нарастваща заплаха: настъплението на пустините

   Защо Сахара безмилостно поглъща съседните й плодородни земи? Защо една трета от повърхността на сушата е заплашена да се превърне в пустиня? Дали за това е виновна екологичната неграмотност на хората или сме свидетели на тревожен естествен процес, на който сме безсилни да попречим?

   Разположената в северната част на Африка Сахара е огромно пространство, заето от пясъчни дюни, скали и безжизнени равнини. Най - голямата в света пустиня настъпва към съседните територии със скорост 5 км годишно. От нейната южна граница пясъкът се придвижва към по - влажния регион Сахел, който пресича Африка от Атлантическия океан до Червено море. От 1900 г. Сахара е пораснала с около 1 милион кв.км. В своето настъпление тя не е единствена. В много райони плодородните земи постепенно са се превърнали в пустини. Учените спорят за точните причини за това пълзящо настъпление на пустините, но едно е очевидно: ежегодно от него страдат хиляди хора. Някои специалисти смятат, че причината е в прекомерната експлоатация на природните ресурси.

   Тъй като ръстът на населението на много от бедните страни постоянно расте, тази тенденция за унищожаване на природата в тях най - вероятно ще продължава и дори ще се ускори. Някои учени обаче твърдят, че разширяването на Сахара и на другите пустини е естествен процес, предизвикан от климатичните промени, които неведнъж са се случвали в историята на Земята.
   Според професор Марсел Бодт, директор на Световния център за изучаване на пустините, съвременната тенденция става разбираема, ако се обърнем надалеч в миналото на земните ландшафти. Преди 20 000 години, по време на най - студения ледников период, Сахара на някои места се е простирала на 500 км южно от днешната си граница. Тогава там е било прекалено сухо и горещо, за да живеят хора. Преди 9500 години, към края на последния ледников период, климатът е започнал да става по - влажен. Границите на влияние на летните тропически дъждове са започнали да се изместват на север, а заедно с тях и саванната растителност. Низините са се превърнали в езера, в които са се появили крокодили, хипопотами и носорози. Преди около 4500 години топлият следледников период е бил заменен от силно застудяване. Земята е изсъхнала и пустините са започнали да си възвръщат изгубените позиции.
   Настпленията и отстъпленията на пустините са свързани преди всичко с многовековните климатични цикли, но също така е безспорно, че човекът е нарушавал равновесието в природата. Особено уязвим е районът Сахел, където през XX в. вече е имало четири извъндрено силни засушавания. Последното от тях (1968 - 1985 г.) причинява бедност и глад на милиони хора. Сега покрай южната граница на Сахара, растителността полека - лека се съживява, но никой не знае колко ще трае този процес. Ще мине не едно десетилетие, преди учените да успеят да обяснят сложните причини за настъплението на пустините.

[desiderium]

Тайните на Хеопсовата пирамида

   Дори днес, 5000 години след завършването си, Хеопсовата пирамида в Египет остава технически шедьовър. Нейните създатели не са оставили чертежи, които да обяснят как е била изградена. Не е съвсем ясно и защо е била издигната. Човек остава с впечатлението, че някой умишлено е изправил бъдещите поколения пред неразрешима загадка.

   Тя се извисява така, че да се забелязва отдалече и колкото повече се приближаваш към нея, толкова по - силно те завладява магията й. Най - голямата пирамида на платото Гиза, югозападно от съвременния Кайро, е построена приблизително през 2580 г. пр. н. е., както се смята, по заповед на фараона Хеопс (Хуфу). Дори най - новите научни методи не успяват да разкрият всички тайни на това съоръжение, изградено с циклопска зидария.

   Всичко в тази пирамида смайва с мащабите си. Квадратната й основа, дълга 233 м, заема площ от над 5ха, а някогашната й височина от 146,6 м (понастоящем 138 м) придава на геометричното тяло обем от около 2 600 000 куб.м. Пирамидата е изградена от 2,3 млн. каменни блока, тежки от 2,5 до 30 т.
   Поради несъвършенството на каменоделските оръжия египтяните избирали блокове, които не са изисквали значима обработка. Вероятно в каменоломните и на строителната площадка били използвани сложни подемно - транспортни системи. Но тези хипотези не могат да се проверят. В описанията си гръцките историци Херодот и Диодор, както изглежда допълват по - стари източници, до които са имали достъп, със собствеите си разсъждения. Хеородот пише, че за стъпаловидното подреждане на блоковете египтяните са използвани дървени съоръжения. Диодор смята, че е по - вероятно за повдигането на камъните да са правили насипи от пръст.
   

   През Средните векове хората вярвали, че строителите на пирамидите са умеели да летят или са използвали летящи килимчета. В наши дни археолозите изграждат хипотеза, основана на писменни източници. Първоначално те са били склонни да приемат теорията на Хеородот, т. е. че при строежа на пирамидите са били използвани механични приспособления от типа на макари, лебедки и лостове, привеждани в движение от работниците.
   По - късно, след като са извършени разкопки по останките на насипи и в египетските гробници са намерени техните описания, се налага мението на Диодор. Оттогава част от египтолозите смята, че насипите са се издигали успоредно на стените на пирамидите, а друга - че са били перпендикулярни и размерите им са намалявали с приближаването до върха. И двете теории приемат, че насипите са били покривани с глина, така че шейните с каменните блокове да се вдигат по - лесно по тях, теглени нагоре от безкрайни колони работници, повече от които роби.
   Въпреки натрупваните познания за технологията на строителство на пирамидите ние и до ден днешен не знаем кое е подтиквало египтяните да полагат такива чудовищни усилия за издигането им.
   Историците и археолозите са единодушни за едно: тези съоръжения представляват монументални гробници на владетелите от III до XIII династия (приблизително от 2670 до 1650 г. пр. н. е.). Освен това всяка от тях очевидно е част от обширен архитектурен ансамбъл със същото предназначение.
   В Гиза обаче тази теория търпи критика като най - малкото непълна. И Херодот, и Диодор споменават, че Хеопс е наредил да се построи пирамида, но нито един автор не твърди, че фараонът е бил погребан в нея. Единственият намерен вътре саркофаг е бил празен. През столетията този факт пораждал различни хипотези, понякога дори фантастични - например внушаваната от Библията версия, която отрежда на Великата пирамида ролята на зърнохралинище. От XIX в. нататък привържениците на псевдонауката пирамидология трескаво дирят ключ към тайната, скрита в геометрията на съоръжението. Някои виждат в нея просто демонстрация на технологическото ниво, достигнато от Египет по времето на Хеопс. Други обаче са склонни да търсят в размерите и пропорциите на пирамидата зашифровано пророчество за последвали събития, станали жалони в световната история.

   Ако търсим тайните там, където ги няма, лесно може да пропуснем нещо истински значимо. Сериозните египтозолози не се уморяват да повтарят, че Великата пирамида е била строена за гробница. Засега в нея са открити три камери, свързани помежду си с мрежа от проходи. В най - голямата от тях, царската камера, има саркофаг, който може би е съхранявал останките на фараона Хеопс. Сега той е празен, но не е изключено гробницата да е била ограбена от мюсюлманския халиф Ал - Мамун, който проникнал в святото място през IX в. Има и още една подробност: по тавана на споменатата камера се виждат пукнатини, появили се още при завършването на строителството. Кой фараон би пожелал да намери вечен покой в гробница, която заплашва да се срути? А ако не е погребан тук, значи пирамидата е изиграла ролята на гигантски кентоаф - символична гробница.
   Дори след толкова столетия, след всички разкопки и проучвания Хеопсовата пирамида продължава да крие много изненади. Неотдавна германският инженер Рудолф Гантенбринк пуска в един от най - тесните й тунели, в който не може да проникне човек, робот с видеокамера с дистанционно управление. Оказва се, че проходът завършва с огромна врата. И до днес не се знае какво има зад нея.

[desiderium]

Загадъчната смърт на Александър Литвиненко

   Руският дисидент е отровен с рядко радиоактивно вещество, което го убива след триседмична агония. Кой обаче е виновен и защо убиецът използва такова ексцентрично оръжие?

   Първи ноември 2006 г. е натоварен ден за Литвиненко. Сутринта той излиза от дома си в предградие на Лондон, за да стигне до центъра на града. По обяд има бизнес среща в японски ресторант, а след това посещава офиса на руския милионер Борис Березовски - негов приятел и спонсор. Трябва да се срещне и с трима свои бивши колеги от руската Федерална служба по безопасността (ФСБ), пристигнали в Лондон за мача между "Арсенал" и московския ЦСКА, който ще се играе тази вечер. Тримата пият чай с Литвиненко в хотел "Милениъм" в Мейфеър.
   Когато вечерта той се прибира вкъщи, внезапно му става много зле. Два дни по - късно е приет в болница със симптоми, наподобяващи радиационно облъчване - косата му пада, бързо губи тегло и органите му започват да отказват. Тестовете за радиация обаче са отрицателни. Не след дълго се появяват сведения, че в организма на болния са били открити следи от талий. На 23 ноември Литвиненко умира.

   Всъщност талият не е самата отрова, а по - скоро уликата към него. Той се получава при ядрени процеси и може да се наблюдава под формата на лек примес при производството на радиоактивни вещества. Този факт бързо довежда следователите до потресаваща истина. Тялото на Литвиненко се оказва буквално претъпкано с полоний -210 - смъртоносен радиоактивен изотоп, който не може да бъде регистриран от обикновените гайгер-мюлерови броячи.
   Откритието повдига смразяващия въпрос дали някъде из Лондон няма още от опасното радиоактивно вещество. Проучванията скоро довеждат до солидни доказателства за следи от полоний в дома на убития, в японския ресторант, където е обядвал, в офиса на Березовски, на футболния стадион на "Арсенал", в автомобила, който го е откарал в дома му. Регистрирани са високи стойности на радиация, предизвикана от полоний, в хотела, където дисидентът се е срещал с бившите служителни на ФСБ, както и в самолетите на "Бритиш Еъруейс", извършващи полети между Лондон и Москва.
   Но кой е поръчителят? Една от теориите твърди, че враговете на Литвиненко в руското правителство са обмислили и изпълнили убийството му. Дисидентът става известен с множество обвинения в престъпни действия, отправени от него към Путининовата администрация. Според този сценарий извършителите са използвали полоний, уверени, че детекторите няма да го уловят, а фаталната доза е дадена на жертвата лично от Андрей Луговой - един от мъжете, с които Литвинеко се среща в хотел "Милениъм". Но Луговой категорично отрича всякакво участие, а руските власти отказват да го екстрадират, за да бъде изправен пред британския съд.
   Според друга теория Литвиненко не е убит. По - скоро той е бил част от мрежа, снабдяваща терористични групи с полоний, тъй като веществото може да бъде използвано като детонатор на ядрено устройство. Вероятно полоният е внесен във Великобритания, за да бъде продаден, а Литвиненко случайно се е облъчил, докато го е разнасял из Лондон.
   Все пак мнозина и от приятелите, и от враговете на Литвиненко смятат, че той е бил убит заради нападките си срещу ФСБ, която подобно на своя предшественик, КГБ - е подобна на мафия клика, отнасяща се безпощадно към всеки бивш свой член, позволил си да й обърне гръб. Твърди се, че убийството му е акт на отмъщение. Един ден след смъртта на Литвиненко в речта си пред Думата руски десен парламентарист изказва подобно становище: "Предателят понесе наканието, което беше заслужил. Убеден съм, че ужасната му смърт ще послужи като предупреждение към всички изменници, защото в Русия предателството никога не се е прощавало."

[desiderium]

Тайните на океанските дълбини

   Колкото и да е странно, ние знаем повече за повърхността на Луната, отколкото за странните същества, населяващи дълбините на океаните. Потъналa във вечен мрак, бездната ревностно пази своите тайни, но учените постепенно натрупват отделни сведения за почти недостъпния за нас свят.

   До средата на XIX в. учените са смятали, че на дъното на най - дълбоките падини не може да оцелее нито едно същество. През 1841 г. английският биолог Едуард Форбс дори предлага хипотеза за пълната липса на живот под 550 м. дълбочина, където започва бездънен океански вакуум, сравним с космическото пространство.

   Двайсет години по - късно техническият прогрес доказва, че Форбс не е прав. От дълбините до 1800 м. са извадени ракообразни животни, включително червеи, облепили подводни телеграфни кабели. След това по цялото земно кълбо започва интензивно проучване на морските дълбини. На повърхността започват да излизат причудливи риби, безгръбначни, маскиращи се като растения, и непознати организми, очевидно запазили се от праисторически времена.
   Пред океанолозите е поставена трудна задача - да класифицират тези необичайни обитатели на океанските дълбини.
   При потапяне в океанската бездна температурата на водата отначало бързо спада, но от 2000 м. надолу се стабилизира на ниво около 2 градуса. Налягането пък след всеки 10 м. спада с 1 бар (1 кг/кв.см). На дълбочина 5000 м. то ще бъда 500 кг/кв.см, а при дъното на най - дълбоките океански падини - над 1 т/кв.см.. Това е равно на налягането, което би оказал автомобил върху нокътя на палец, ако би се побрал върху него.
   През 1960 г. швейцарският подводен изследовател Жак Пикар и лейтенантът от ВМФ на САЩ Доналд Уолш поставят неподобрен до днес рекорд за спускане - на 10 912 м. на борда на батискафа "Триест". В тази бездна те забелязали някаква плоска риба, която бързо изчезнала от лъчите на прожекторите.

   Напоследък учените най - много се интересуват от мезопелагиала, т.е. от средните океански дълбочини - приблизително от 100 до 3000 м.. С помощта на подводници и подводни роботи те вече са успели да разкрият някои тайни на обитаващите тук дълбоководни обитатели.
   Първият въпрос, който интересува изследователите, е: как издържат животните това високо налягане? Кухините на техните тела са запълнени не с газове, а с течности, които са устойчиви на свиване. Според оценки на учени приблизително половината от животните в мезопелагиала са желеобразни форми от рода на медузите.
   Вторият въпрос е: как те намират храна? На него е по - трудно да се отговори. По - надълбоко от 300 м. няма нито дънни водорасли, нито фитопланктон, защото те имат нужда от светлина за метаболизма си. Растителноядните животни не могат да живеят без растения наоколо. Следователно там могат да оцелеят или хищници, или такива, които се хранят с останки от животни и растения, изобилни в горните пластове. Тези останки падат на дъното във вид на мърша или съвсем дребни частици - детрит, образувайки дебел пласт тиня. Всичко това служи за храна на трупоядите и така наречените детритофаги, които на свой ред се превръщат в храна на хищниците.
   Липсата на растения прави едрите обитатели на дълбините хищници. За да ловуват в мрака рядката плячка, у тях са се формирали необичайни приспособления. Например рибите от семейство еврейски попчета по формата на тялото си напомнят гигантски попови лъжички.

   Много дълбоководни видове са снабдени с флуоресциращи органи. Може би техните припламвания привличат жертвите или полови партньори, а може би сплашват враговете им.
   Един от най - поразителните признаци на дълбоковидните риби е тяхната ужасна паст, обикновено въоръжена с дълги игловидни зъби. Типични примери са хаулоидите и обикновеният саблезъб.

   Рибите от семейство торбоусти напълно оправдават названието си. Те достигат до 1,8 м. и имат необичайно разтегливи усти и стомаси. Това позволява на хищника да поглъща жертвата цяла дори с диаметър, двойно по - голям от неговия. След подобно хранене тялото му се издува като на смок.
   Под 3000 м. живот се среща рядко, а от 4000 м. започва истинска дълбоководна пустош.
   Странно, но обитателите на дълбините по - често са по - едри от животните от мезопелагиала. Дължината на тялото на много риби, например на макрурусите, надхвърля 1 метър. Кожата им е покрита с бодливи пластинки. Макар и много рядко тук се срещат истински гиганти, например калмари, дълги над 20 м. Има съобщение за още неназована акула, дълга 5-7 м, мярнала се пред кинокамера на дълбочина 4,5 км..
   Под 4000 м. дълбочина главният източник на храна е мършата. Рибите, както и месоядните безгръбначни животни, лежат сред тинята и чакат отгоре да падне поредният труп.
   Дълбоководните трупояди се ориентират в мрака по миризмата (по - точно по вкуса) на водата и трептенията, които се разпространяват наоколо при падането на мъртво животно. Един от главните тукашни "лешояди" са рачетата гамаруси, роднини на дребните равнокраки рачета, които живеят на крайбрежието. Дълбоководните форми достигат до 14 см.. След като оглозгат напълно трупа, животните се стаяват, асимилирайки храната. Обмяната на веществата при тях е насочена към натрупване на запаси от мазнини, които им служат като източник на енергия до следващото пиршество.

   Не всички дънни видове се хранят по този начин. Някои се задоволяват с детрит, който не е толкова питателен, но пък е винаги достъпен. За да го получат, не е нужно дори да се движат - достатъчно е да уловят падащите частици отгоре.
   Морските лилии протягат нагоре венче от клонести ръце, покрити с миниатюрни крачета. Актиниите се хранят по друг начин. Тяхната насочена нагоре уста е обкръжена с венец от мускулести пипала, дълги до 1 метър. Пипалата са покрити с микроскопични копривни капсули, които в отговор на докосване впръскват в тялото на жертвата паралитична отрова. После пипалата безпрепятствено напъхват плячката в устата си.
   Много въпроси, свързани с живота в дълбините на океана, все още чакат отговори. Как организмите там намират половите си партньори? Как виреят в условия на вечен студ и невероятно силно налягане? Крайно трудно е да се наблюдават обитателите на дълбините. Водолазите не могат да се доберат поради налягането. Главната надежда за набавяне на информация е свързана с камерите с дистанционно управление. Учените се надяват също да използват скоростни подводни роботи, които биха могли да следват бързо плуващите животни и да регистрират тяхното поведение.

[desiderium]

 

Чии потомци са туарегите?

   Строгата осанка на възседнал камила туарег със син бурнус и покрито лице веднага се асоциира в съзнанието ни с необятните простори на Сахара. Но къде е родината на този тайнствен народ, заселил се на едно от най - суровите места на планенатата?

   Туарегите - наричащи себе си "имошаг" - "хора от Севера", са близки по произход с борберите, коренните жители на Северозападна Африка. Те се занимават предимно с номадско скотовъдство. Кожата им е доста светла, лицата на мнозина от тях изглеждат дори синкави - резултат от традицията да ги покриват с плат, боядисан с неустойчива индигова боя.

   Туарегите са най - загадъчните от всички берберски народи. Изключително големият интерес към тях поражда появата на обширна научна литература, както и множество романи и филми за Сахара с участието на тези пустинни воини.
   Една от причините за магнетичното излъчване на туарегите е тайнственият им произход. Тъй като строго научните данни по този въпрос са оскъдни, мнозина автори викат на помощ легендите и фантазията си. Според редица историци и богослови туарегите са потомци на кръстоносците, потеглили през 1270 г. с френския крал Луи IX за Тунис и изгубили се в пустинята. Други ги смятат за потомци на древния северноафрикански народ гараманти или дори на жителите на легендарната потънала Атлантида, които по чудо са оцелели след гибелта на своята роднина.
   За самите туареги произходът им също е обвит в неизвестност и те компенсират недостига на достоверни сведения с легенди. Една от тях разказва за Тин - Хинан, принцеса, дошла от южния край на Мароко на бяла камила и станала родоначалничка на благородните племена от платото Ахагар в сърцето на Сахара. От нея тръгва генеалогията на келрела - главното туарегско племе от тази област.
   Легендата разказва, че гробницата на Тин - Хинан се намира на хълма край Абелеса в Южен Алжир. Наистина през 1925 г. там е разкопана гробница с единадесет помещения. В едното от тях е открит скелет на жена с разпръснати около него стотици бисери и полускъпоценни камъни, седем сребърни и единадесет златни гривни и осем други украшения. Освен това там са намерени римска маслена лампа и три златни монети от времето на римския император Константин Велики, което говори, че погребението се е състояло в късноримската епоха. Радиовъглеродният анализ на кожения ковчег потвърждава този извод - около 400 г. Тази находка съживява споровете около произхода на туарегите.
   
   

   Наричат гръцкия историк Херодит , живял около 485 - 425 г. пр. н. е., "баща на историята" заради неговите подробни описания на обичаите, историята и географията на средиземноморските народи. Той съобщава, че сред племената, обитавали територията на днешна Либия, имало потомци на легендарния народ на Атлантида. За такива смята жителите на пустинята близо до Атласките планини. Докато атлантите си остават легенда, гарамантите са съществували със сигурност, защото са споменавани от различни историци в продължение на повече от хиляда години.
   В селищата на гарамантите имало къщи от суров керпич или необработен камък. При разкопките във Фесан са открити внушителни каменни постройки и огромни погреблани комплекси, илюстрираща културите, оказали влияние върху гарамантите.
   Първи били финикийците, основали своите колонии по цялото Средиземноморско крайбрежие и установили търговски връзки със Сахара - в онези времена савана, която гъмжала от едър дивеч. От тях гарамантите заимствали основите на писмеността. Около 100 г. пр. н. е. гарамантите поддържали мирни отношения и с Рим. Произходът на намерената в гробници керамика говори за тесни връзки със северния им съсед. Запазени са документи, характеризиращи взаимоотношенията на гарамантите с управниците на римската провинция в Африка. Както личи от техните отчети, разширяващата се експанзия на Рим довела до сериозни конфликти с гарамантите. По - късни през VI в., Византия, възстановила и римското господство в този регион, и приятелските отношения с гарамантите.
   В Сахара са открити стотици скални рисунки, изобразяващи колесници с впрегнати тях коне или волове.
   Учените заключват, че пред тях са колесниците на гарамантите. За такъв високоразвит народ е естествено да контролира обширна територия. Така някои изследователи стигат до извода, че туарегите са наслединици на гарамантите.
   Скоро обаче се появяват данни от друг характер. С изключение на платото Тибести в северозападната част на Чад, изображения на колесници в Сахара се срещат почти навсякъде.
   Тъй като из цяла Сахара са намерени изображения на конни колесници, нейните древни жители вероятно са имали много общо помежду си.

   
   Най - вероятно туарегите не са свързани нито с легендарните атланти, нито с древните гараманти. Изглежда, те са потомци на древните бербери, които на няколко вълни се преселвали от своята родина по южното крайбрежие на Средиземно море в Сахара, която от II в. пр. н. е. е станала техен дом.

[desiderium]

Якудза: татуираните защитници на Япония

   През XVII в., когато Япония е разтърсвана от войни между военно-феодалните владетели, шогуните, дедите на днешните членове на якудза са защитавали хората от нападенията на шайки самурайски войни. Постепенно якудза започват да експлоатират населението. В наши дни те действат във всички печеливши сфери на престъпния бизнес и проникват в много от легалните сектори на икономиката.

   През XVII в. в Япония след дълъг период от гражданска война настъпва мир и военните диктатори, шогуните, се заемат с преустройство на държавата. В резултат на това японският елит в лицето на воините самураи изгубва своето влияние и богатство. Мнозина от тях стават престъпници.
   Хората търсят закрила и се обръщат за помощ към бивши самураи, станали търговци, занаятчии или общи работници. Защитниците създават организация със строга йерархия и многобройни ритуали.
   Не след дълго защитниците започват да изнудват населението за пари и откриват нелегални игрални домове за популярната игра на карти "ханафуда". Най - неблагоприятното съчетание на карти се състои от осмица (ya - я), деветка (ku - ку) и тройка (za - дза). Изгубилите биват наричани якудза (yakuza), а в последствие думата придобива ново значение: става нарицателна изобщо за играчи или за престъпници.
   От началото на XVIII в. групите за защита влизат във връзки с корумпирани бюрократи: последните изпадат в зависимост от съдържателите на нелегални игрални домове, които ги снабдяват с работна сила. Постоянният приток на работници е необходим за строителството, което разгръщат шогуните.
   Якудза винаги са защитавали традиционните японски ценности, например предаността към императора. През XX в. те постепенно се внедряват в екстремистки кръгове с дясна ориентация, затова след края на Втората световна война американските военни власти вземат строги мерки спрямо организацията. В края на 40-те години обаче те вече се отнасят към якудза като към съюзници в борбата с профсъюзите и социалистическите идеи. През последвалия период средставата на якудза потичат към хазната на консервативните политически партии и става невъзможно да се разграничат японските десни от якудза. Членовете на групировката са организирани в семейства, които нямат родствена връзка помежду си. Решаващата дума има оябуна, приеман като баща и повелител.  Той изисква безусловна вярност от своите синове, наречени кобуни.

   За да станат пълноправни членове на организацията, те трябва да преминат ритуал за инициация, в края на който полагат кървава клетва пред олтара на шиноитски храм. Сред тайните знаци са ритуалният поздрав и татуировките, покриващи цялото тяло. Ако допусне грешка, кобунът трябва да отреже върха на кутрето си и да го изпрати на оябуна като знак за изкупление.
   По официални данни в Япония има около 900 000 якудза. Най - влиятелните синдикати са "Сумийоши-Ренго" и "Инагава-Каи" в Токио и "Амагучи-Гуми" в Кобе и Осака. Почти половината от приходите им идват от търговията с амфетамини. Те контролират хазартния бизнес, проституцията, занимават се със спекула, нелегално букмейкърство, рекет и търговия с оръжие, които им носят милиони печалби. През последните години организацията навлиза в операциите с недвижими имоти и на фондовия пазар.
   На 1 март 1992 г. е приет закон срещу престъпните групировки, в който якудза официално са наречени криминално сдружение. Все пак законът им дава възможност за маневри, тъй като на конфискация при заведено следствено дело подлежат само доходите от търговия с наркотици.

По данни от "В света на тайните"