Обичам те някак необяснимо, всъщност неизразимо, по начин противоречив.
Обичам те с многобройните си нагласи на духа,
които променят състоянието си непрекъснато,
Заради... но ти вече знаеш – времето, животът, смъртта...
Обичам те в един свят, който ми е непонятен,
сред хора, за които оставам неразбран,
с противоречията на душата си, с нелогичните си постъпки,
с фаталността на съдбата, с прикритостта на желанието,
с двусмислеността на извършеното.
Дори, когато ти казвам, че не те обичам, те обичам.
Дори когато те мамя, не те мамя.
Всъщност най-съкровеният ми подтик е
да се опитам да те обичам по-добре.
Обичам те неразумно, несъзнателно, необмислено,
стихийно, инстинктивно, импулсивно, ирационално.
Всъщност нямам логични аргументи, нито дори импровизирани,
за да обоснова тази любов, която чувствам към теб,
която избликна мистериозно от нищото,
която не промени магически нищо, но чудно как,
малко по малко, някак успя да подобри най-лошото в мен.
Обичам те. Обичам те плътски, без мисъл,
от сърце, неразумно и с глава, загубила координация.
Обичам те необяснимо, без да се питам защо те обичам,
без да ме интересува защо те обичам,
без никакво съмнение защо те обичам.
Обичам те просто, защото те обичам.
Аз самият не знам защо те обичам.
Пабло Неруда
