....се изпари твърде бързо като царството на Троя - символ на силата, но и същевременно символ на единствена, но решаваща вътрешна слабост...
...Той загърна бавно плаща върху очите си и се опита да си спомни първата им среща... Беше влажен, дъждовен ден. Крачеше умислено по алеята на собствената си вглъбеност, докато долу, встрани от него, цветята потрепваха от тихото ръмене на малките животворни капки.
Изведнъж усети как една нежна ръка го хвана за ръкава, сякаш се мъчеше да го задържи. Обърна се към "нещото": лъчезарно сияещо лице, което го попита със закачлив звънтящ глас - "Можеш ли да ми дадеш парченце от слънцето?". Раздразнен от странния въпрос, той мълчаливо си отдръпна ръката и пак закрачи напред. Момичето отново го застигна, застана пред него, а една малка издайническа сълцица стоеше стаена в ъгълчето на окото:
"Исках от теб просто една усмивка"...И тогава, сякаш внезапно, дъждът се превърна в порой...
Много е красиво...впечатли ме!
написано от Flora