www.p2pbg.com

Моля влез или се регистрирай.

Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията
Експертно Търсене  

Новини:

Автор Тема: Митове, предания и легенди!  (Прочетена 31680 пъти)

0 Членове и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

starsssss

  • Гост
Митове, предания и легенди!
« -: Декември 16, 2008, 02:30:06 pm »
Фениксът- древногръцка митология

Фениксът е митологична огнена птица, която за древните египтяни била свещена. За него се казва, че живее 500, 1461 или 12594 години. Той е мъжка птица с красиви златни и червени пера. В края на своя живот фениксът се вгражда в гнездо от канелено-кафеви клонки, които после той запалва. Птицата и гнездото горят пламенно, а после стават на пепел, от която се ражда новия феникс. Той балсамира пепелта на стария феникс в яйце от смирна и го занася в Хелиополис (на гръцки градът на Слънцето), намиращ се в Египет.

Фениксът присъства като образ и в други митологии; въпреки, че той е представен по различен начин, той става популярен в раннохристиянското изкуство и литература като символ на прераждането, на безсмъртността и на задгробния живот.

Фениксът се свързва със слънцето и боговете на слънцето, като например древноегипетския бог Ра и древногръцкия бог Аполон.

Гърците твърдят, че фениксът живее в Арабия, близо до един кладенец. Сутринта той се окъпва в кладенеца, а богът на слънцето Аполон спира своята колесница (слънцето), за да го слуша.
За древните египтяни образът на феникса е близък до този на чаплата, но древните гърци и римляни го оприличават на паун или орел.
« Последна редакция: Юли 25, 2009, 05:04:22 pm от nasiboteva »
Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #1 -: Февруари 13, 2009, 01:11:01 pm »
Легенда за Побитите камъни



На 18 км западно от Варна по стария асфалтов път към София се намира нещо много призрачно-красиво? Това е Дикилиташ или както са известни сега Побитите камъни! Първата българска местност, официално обявена за природна забележителност през 1937 година. За първи път тя се споменава от Виктор Тепляков, кореспондент на руската армия на генерал Дибич Задбалкански. През 1829 година Тепляков пише писмо на композитора Римски – Корсаков, в което описва огромното си удивление от Побитите камъни. През 1854 година английският геолог капитан Спрат усилено започва да се занимава с изследване на скалния феномен. Огромните колони, патинирани с мъхове натрапчиво налагат усещането за пейзаж от чужда планета. Други оприличават гледката с описаните в Библията градове Содом и Гомор. Трети на останките от храма на Посейдон в изчезналата Атлантида. Никой със сигурност не може да каже как се е появило това чудо!
Една легенда разказва, че преди много години, когато морето е стигало дотук, близо до това място имало малко село, в което живеел хубав мъж. Бог му разкрил името си, но го обрекъл завинаги да пази тази тайна. И го дарил с безсмъртие. Предупредил го, че ако разкрие тайната отново ще стане простосмъртен. Един ден, разхождайки се по морския бряг, момъкът зърнал красива девойка и мигом се влюбил в нея. Скоро разбрал, че неговата красавица била отредена на предводителя на морските титани. Любовта му дала смелост да се изправи срещу титаните. Морският господар решил да му отстъпи девойката само ако научи името на Бог. Момъкът решил да жертва безсмъртието си в името на любовта си. Отишъл при изгрев слънце при морския господар и подредил титаните по брега, изписвайки с телата им Божието име. Бог наблюдавал всичко отгоре, възмутил се и решил да накаже титаните. С първите слънчеви лъчи те се вкаменили. А момъкът тръгнал по брега да намери своята любима. Легендата казва, че щом се срещнали под краката им бликнал чудодеен извор.


Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #2 -: Февруари 17, 2009, 08:50:39 am »
Легенда за нос Емине



За нос Емине днес се разказва красива легенда. Някога пазач на фара бил стар моряк, който живеел тук с единствената си и невероятно красива дъщеря. тя расла на воля- плувала, карала лодка, ловяла риба. Суровато море я направило силна и смела. Веднъж, в страшна буря, тя спасила давещ се моряк-корабокрушенец. Морякът се влюбил в девойката. На раздяла обещал да се върне, но забравил дадената дума. От сутрин до вечер, застанала на носа, девойката чакала своя любим. Накрая, обезумяла от отчаяние, хвърлила се в морската бездна и вълните станали пурпурночервени. И днес, когато слънцето изгрее, морските води около носа се обагрят в червено и напомнят за излъганата любов на девойката.
Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #3 -: Март 06, 2009, 04:53:18 pm »
САМОДИВИТЕ





    В народните представи САМОДИВИТЕ или САМОВИЛИТЕ са ефирно прелестни девици с разпуснати руси коси, понякога и с крила. Те са облечени с риза, рокля, зелен пояс и елече. Дрехите им са украсени с пера, с които летят като птици.

    Тези загадъчни същества са повелителки на водите и могат да предизвикват суша. Подпомагани от кръстати орли, те се разпореждат и със стихиите на ветровете, затова и появата им е често съпроводена с вихрушка. Някои от тях приличат (може би не съвсем случайно) на антични амазонки - въоръжени с лъкове и стрели, те яздят грациозно сиви расови елени с юзди от преплетени змии.



    Самодивите обитават тъмните лесове и дивите планински усои. Те живеят под грамадни стари дървета, в изоставени колиби или в тъмни като пъкъла пещери. Появяват се най-често през пролетта и лятото. Излизат навън само нощем и се скриват отново с пропяването на петлите. При мръкване самодивите отиват край водите - езера, вирове, извори, кладенци - събличат се голи, къпят се, перат сенките (или дрехите) си и ги простират да съхнат на месечина, пазейки зорко да не ги открадне някой. Както ще се види по-нататък, тази бдителност си има повече от уважителни причини. След къпането прекрасните блондинки се събират на зелени морави, където пеят, свирят, лудуват и играят своите неистови хора. Те обичат музиката, особено мелодиите на кавала, затова често отвличат овчари, като ги карат да им свирят. Освен това тези езически хубавици почитат... християнските празници, особено Великден, и похищават и ослепяват или убиват хората, които не ги спазват.

    Самодивите пазят ревниво своите обиталища и свърталища - онзи, който наруши владенията им изчезва безследно или се разболява от неизлечима болест. Затова хората не дръзват да пристъпят в такива места нощем и не смеят да косят тревата по "самодивските" морави, дори и те да се намират сред собствените им имоти. В съвременна България има стотици местни названия от типа Самодивска поляна, Самодивско кладенче, Самодивско хоро и т.н.

    Магическата сила на самодивата е в дрехите (или в сянката й). Ето защо ако някой човек успее да ги открадне, а най-сгодният миг за това е къпането, тя се превръща в обикновена жена и му се покорява. Такава самодива минава през венчило, ражда деца, но не става добра майка и домакиня, а използва всяка възможност да избяга на воля. Понякога самодиви се разделят с девството си по собствено желание - носителки на буйна сърдечна страст, те се влюбват безпаметно в този или онзи левент, обсебват го без остатък и го измъчват с огнените си прищевки до смърт. В други случаи, измамени от сладострастни хитреци, самодиви губят целомъдрието си, раждат невинни бебета и като кърмачки имат гърди с такива исполински размери, че се налага да ги премятат през раменете си.

    Самодивите не са неизбежно неприязнени и опасни за хората. Когато някой им направи добрина, те се побратимяват с него, стават негови покровителки и дори откърмят от него деца, от които израстват славни юнаци. Във фолклора такива самодиви са често неанонимни, индивидуализирани - Гюрга, Дена, Стана, Мита, Магда, а техните романтични силуети обрастват в цели гроздове вълшебни приказки и песни.

    Първите писмени сведения за самодиви датират от XIII в. Смята се, че тяхната митология се е развила на балканска основа, като специалистите откриват в нея и следи от славянската древност. Думите САМОДИВА и САМОВИЛА отвеждат към прастари, индоевропейски корени със значение "божество", "демон", "лудувам", "вилнея"
.

Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #4 -: Март 28, 2009, 02:31:48 am »
Митът за Орфей и Евридика



Великият Орфей, син на речния бог Еагър и красивата муза Калиопа, живеел в Тракия. Жена на Орфей била прекрасната нимфа Евридика и той нежно я обичал. Но певецът не се радвал дълго на щастлив живот с нея.

Веднъж, наскоро след сватбата му, хубавата Евридика беряла със своите млади невинни приятелки цветя в една зелена долина.  Тя не забелязвала дебнещата я опасност – змия. Тя ухапала Евридика, която извикала високо и паднала в ръцете на другите нимфи. Пребледняла, очите и се склопили и не след дълго издъхнала.

Приятелките й изпаднали в ужас и скръбният им плач се разнесъл на далеч. Орфей го чул.  Той изтичал в долината и там видял студеното тяло на своята обичана жена. Обзет от отчаяние той дълго плакал и дълго пял своите тъжни песни. Но Орфей не можел без Евридика. Той решил да слезе в царството на мъртвите. Надявал се, че ще склони Хадес и неговата жена Персефона да му върнат Евридика от света на сенките.



Певецът се спуснал през една тъмна пещера към свещената река Стикс. Сега оставал проблемът как да преминe от другата страна? Около него се тълпели сенки, който също като него чакали. Стоновете им били немощни и слаби, като шумолене на есенни листа.

Харон идвал със своята ладия. Орфей го помолил да го откара, но той му отказал. Тогава певецът засвирил на своята златна лира. Чудната мелодия омаяла Харон и той се съгласил да го закара. Орфей слязъл на брега, но продължавал да свири, а след него идвали все повече и повече сенки, за да чуят песента му.

Орфей и ЕвридикаТака Орфей стигнал необезпокояван от никого при Хадес. След което запял нова песен, в която се разказвало за тяхната любов и как не успели да я изживеят. Тогава Хадес го попитал, защо е дошъл в царството му и му обещал, че каквото поиска ще го получи, толкова била красива песента му.

И Орфей отговорил – искал своята Евридика.  Хадес се съгласил, но при едно условие Орфей трябвало да следва Хермес, а зад Орфей ще бъде Евридика. Но докато са в подземното царство не трябвало да се обръща назад. Ако Орфей се обърнел, Евридика щяла да се върне обратно в подземното царство, завинаги!

Тръгнали. Напред вървял Хермес, после Орфей, а най-отзад Евридика. Бързо преминали през царството на Хадес. Харон ги прекарал през свещената река и те скоро видели пътечката, която водила към горния свят. Пътят бил труден, наоколо се стелела гъста мъгла.



Орфей едва виждал сянката на Хермес. Ето, че в далечината прозирала светлина. Там, бил изходът на пещерата. Орфей започнал да си мисли, дали Евридика е зад него? Дали не се е изгубила? Той се спирал по-често, за да чуе стъпките на любимата жена, надявал се тя да не се е изгубила в подземното царство. Все по-често се спирал и все по-голяма тревога го обземала. Забравяйки всичко, той се обърнал и я видял само на крачка от него. Протегнал се към нея, но в този миг сянката започнала да се отдалечава.

За втори път губел Евридика. Но този път вината била негова.

Дълго стоял Орфей вцепенен. Но решил, че отново ще слезе в царството на Хадес и отново ще го помоли да му върне Евридика. Но този Смъртта на Орфей път старият Харон отказала да го прекара през Стикс. Седем дни, той плакал, роптаел, не се хранел проклинайки мрачните брегове на Стикс. На осмия ден, решил да се върне обратно в Тракия.

Изминали четири години от смъртта на Евридика, той й останал верен. Не пожелал друга. Веднъж в ранна пролет, певецът седял на един висок хълм. Златната лира лежала в нозете му. Певецът я взел, докоснал леко струните и зяпал. Цялата природа слушала чудния му глас.

Изведнъж се чул веселия смях на вакханките.  Една от тях се приближила до Орфей и изкрещяла:

- Ето го женомразеца Орфей!

Те започнали да го замерят с камъни, скупчили се около него. Душата му отлетяла, а те разкъсали тялото му. Хвърлили лирата му в близката река и тогава станало чудо, тя свирила сама, сякаш оплаквайки смъртта на своя господар.

Душата на Орфей слязла в царството на Хадес, отново минала по същите места, но този път Харон я пренесъл на отсрещния бряг.

Там, Евридика го чакала и той я притиснал с цялата си любов към себе си. От този момент те станали неразделни.
Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #5 -: Април 01, 2009, 11:43:03 pm »
Легенда за Галатея



Това се случило през ХV век, когато турците нападнали България. Тогава, там на това място при сегашния фар имало неголямо село от стотина къщи. Населението се занимавало с риболов, скотовъдство и търговия, както и традиционните занаяти на българите по онова време... Хората тук са живеели мирно и доволно, но дошли нашествениците, решени да превземат всичко и да оставят след себе си само пепел. Селото било добре защитено, обградено откъм сушата със здрави високи стени - 30 стъпки, а от към морето имало отвесни скали, по които било невъзможно катеренето. Деветдесет дни и нощи то било в обсада - изтощителна за новодошлите нападатели, но не и за местното население. Те можели да издържат още дълго време, ако не бе се появил предател. Един млад мъж на име Янко се явил при нашествениците, като поискал да говори с технияводач. Янко предложил да съдейства за падането на селището, ноза награда да получи най-най-личната мома - Галатея. Водачът им се съгласил. В една непрогледна, безлунна нощ, след полунощ Янко - предателят, отворил тайната вратичка на крепостта. Така селото било превзето. Пълководецът изпратил хората си да отвлекат Галатея, за да награди според уговорката им Янко, но той самият останал възхитен, поразен от красотата й, а и погледът й бил пронизващ.

Като я видял, затворил очи, за да не ослепее.
"Не случайно Янко поискал само нея, а не злато, нито скъпоценности, нито власт", помислил си водачът на нашествениците. Той намига се влюбил в нея. Почувствал сърцето си как ускорено бие, а кръвта му сякаш бушува като морето ...

За да има Галатея за себе си, първо заповядал да убият предателя. Пленницата, като разбрала какво я очаква, пребледняла, трескавомислела как да постъпи, за да се отърве от нежелания жених, но ида спаси селото си. Бързо се съвзела и поискала три неща от новия господар: първо - да види родителите си; второ - да не убиват никого от сънародниците й; трето - да запази вярата си. Влюбеният друговерец - нашественик веднага се съгласил и трите й желания били изпълнени. Галатея била отрупана с подаръци, но не се докосналадо тях. Върнала обратно всички скъпи подаръци, като поискала след сватбата им да бъдат пощадени всичките й събратя, а и селотода не бъде плячкосано.

Сватбата била странна - християнка се омъжвала за друговерец, който държал в подчинение селото. Галатея била неземно красива, облечена в златотъкана до земята рокля, с колан от чисто злато, прихванат с пафти, обувките й също златни, а черните й коси дълги и гъсти до самите й пети били по-лъскави от всякога, на снежнобялата й шия блестяло златно кръстче. Очите й сякаш искряли наслънчевите лъчи ...

Тя била не само най-личната мома, но и дъщеря на най-богатите хора на селото, а те все пак женели единственото си чедо, затова не жалели средства.
След сватбеното тържество Галатея се обърнала и заявила на съпруга си: "Ето, аз съм твоя жена и само смъртта може да ни раздели. Но аз ти признавам, че не те обичам и няма да те обикна никога, затова само смъртта може да ме спаси". Докато изрекла съкровените си мисли, тя се затичала към пропастта и пред смаяните очи на съпруга си и цялото множество се хвърлила в морето.

Младоженецът бил поразен не само от красотата й, но и от бързия и силен ум, който й помогнал да се отърве от нежелан жених.
Преди да се съвземе хукнал след нея, но верните нему хора му препречили пътя и го спасили от гибел. Впечатлен от гордостта и смелостта на девойката, нашественикът удържал на обещанието си. Подарил свободата и живота на хората от селото. След няколко дни той оттеглил войските си , а селяните, благодарни за саможертвата на най-личната мома, единодушно кръстили селото си Галатея.

Няколко години по-късно нови нашественици османлии сринали селото със земята, като го плячкосали. По Божия воля не след дълго то възкръснало изцяло възобновено, но със същото име. Така до ден днешен селото се казва Галата, така се казва и целият варненски залив: А на мястото, от където се е хвърлила девицата, сега е построен фар, за да помага на корабите и на брега със светлината си, в непрогледна тъма и в ураганни бурни нощи. Фарът със своята светлина всяка нощ напомня легендата за подвига на красивата девица Галатея.


Активен

biguto

  • Гост
Re: Митове, предания и легенди !
« Отговор #6 -: Април 04, 2009, 11:54:34 pm »
Легенда за Летящия Холандец


Това се случило преди 350 години, а може би и повече. Сега вече никой не може да каже как се е наричал капитанът на този кораб. Като прелистват пожълтелите книги и старите корабни дневници, някои казват, че това сигурно е бил капитан Ван Страатен от град Делфт. Други се кълнат, че се казвал Ван дер Декен. Но както и да е било, всички са съгласни, че този капитан бил най-злият и най-свирепият човек на света. Говори се, че той винаги носел със себе си дебел камшик с оловно топче накрая. А по време на буря рижата му брада пламтяла като огън.

Корабът му плавал и към далечна Ява, и към бреговете на Индия, и към Антилските острови. Там, където другите кораби се разбивали, неговият оставал цял и невредим - нито една дупка, нито една драскотина по дъното. Сякаш корабът бил омагьосан и нищо не можело да му попречи - нито бурите, нито водовъртежите, нито подводните рифове. Невероятен късмет съпътствал капитана навсякъде. Познавали го във всички пристанища. Той бил суетен и горд като самия дявол. Обичал златото, но славата му била по-скъпа и от злато. Екипажът бил лика-прилика на капитана - събрани от кол и въже, все непоправими мерзавци и главорези. Кой ли честен моряк би се съгласил да служи при такъв капитан. Само имато му дори всявало ужас. Той превозвал всичко - пипер, канела, коприна. Не се отказвал и от жива стока. В трюма не можело да се диша. Робите умирали от глад и болести. Нищо ! Мъртвите зад борда ! Даже половината само да останат, все едно, ще успее да ги продаде с печалба. Акулите, които следвали кораба дебелеели. Те не изоставали от него: знаели, че ще има плячка.

- Славни мои рибки! - говорел им капитанът. - Днес се наядохте донасита. Утре пак ще ви устроя гощавка.

Казват, че понякога вдигал черно знаме и нападал търговски кораби. Но кой би могъл да го обвини в това, живи свидетели не оставали.

Когато капитанът минавал по тесните улички на пристанищното градче, дори старите моряци сваляли шапки от главите си и превивали вкостенелите си от старост гърбове. Не успееш ли да се поклониш, ще опиташ неговия знамент камшик. Влезел ли в кръчмата, след него с викове и крясъци нахълтвал и екипажа му. Посетителите гледали да се измъкнат незабелязано, докато не са си изпатили. Притихвали даже кавгаджиите с тежки юмруци. На кръчмаря му се разтрепервали краката от страх. Той веднага започвал да се върти край бъчите с пиво. Един поглед на капитана и краката му ставали по-пъргви от краката на млад елен. Кръчмарят слагал на масата бутилки с най-хубаво вино, печени пуйки и петли. За плащане не смеел дори да намекне.

И тогава при плахото мъждукане на свещите, пускайки дим от дългата си лула, капитанът започвал да разказва. Веднъж по време на буря рухнала фоксмачтата, но той все пак прекарал кораба си през пръстен от рифове, макар че всяка вълна заплашвала да го разбие на трески. На север ледовете за малко да затиснат кораба му. Покрай него преминала тримачтова шхуна, замръзнала в айсберг. Хората, накацали по мачтите, моели за помощ. Но и това не го накарало да се обърне нзада. Трима моряци от неговия екипаж полудели. И какво от това? Той намерил хубаво лечение за тях - хвърлил ги зад борда в ледената вода.

Капитанът млъквал и придричивият му поглед пробягвал по лицата на слушателите. А те го слушали като онемели. И тогава го преизпълвала гордот. Разбира се! Той е любимец на морето. Морето го слуша! Тежко на новака, който се осмелявал да наруши това мълчание и да добави макар и една дума:

- Спомням си, че и аз веднъж на същата ширина...

Другарите му започвали да го бутата с лакти, но късно. Към него се обръщало бясното, почервеняло лице на капитана. Сините му пронизващи очи хвърлят мълнии. Удар с юмрук - и нещастникът пада като мъртъв. След това двама моряци го извличат за краката навън и край, никой повече не го вижда...

Говорело се, че проклетият капитан се моли на дявола и дяволът му помага във всичко. Отново и отново излизал той в морето и всеки път се връщал с богата плячка. Така дяволски му вървяло във всичко.

Веднъж капитанът трябвало да плава от Атлантическия до Тихия океан, от остров Мартиника до островите Хуан Фернандес.

- Да плава през март покрай нос Хорн? - питали се другите капитани. - Кой освен него би се решил на това?

Когато на кораба товарели последните бъчви сланина, към капитана се приближил богато облечен момък. Той бил чужденец в този край и нищо не знаел за страшната слава на капитана.

- Бащата на годеницата ми живее на един от островите Хуан Фернандес - казал момъкът на капитана. - Той е тежко болен и иска да ни благослови преди смъртта си. Ако вие ни закарате там, мен и моята годеница, щедро ще ви се отплатя.

Капитанът ги приел на борда заедно със слугите и багажа и излязъл в морето. Напил един от слугите и разбрал, че младежът е богат и носи със себе си много злато.

По заповед на капитана моряците хванали младия испанец и го хвърлили в морето, а след него и всичките му слуги.

- А ти , красавице, избирай какво искаш - викнал капитанът на девойката - Или ще ми станеш слугиня, или върви след годеника си.

- Бъди проклет, убиецо ! - извикала девойката. - Дано никога повече да не видиш брега! - И се хвърлила в морската бездна.

Капитанът само се изсмял със сатанински смях. Като че ли в отговор се чули ревът и свистенето на урагана. Той връхлетял от запад. Корабът тъкмо приближавал брега на нос Хорн.

- Нещастие! Загубени сме! - завикали уплашено моряците. - Нос Хорн!

Тук се издига черна канара, вечно забулена в мъгла. Тя носи гибел на моряците. С грохот се пенят вълните, разбивайки се в скалата. Тук се срещат течения от два океана. Не е лесно да се плава покрай тази скала дори в тихо време...

- Нос Хорн е вход за преизподнята - казвали моряците.

Но капитанът не мислел да обръща назад. Насрещен ураган! Още по-добре! Да заобиколи в такова време нос Хорн! Ще има какво да разказва като се върне в Делфт.

Върху кораба се сгромолясвали планини от вода. По палубата плющял град. Мачтите и въжетата се покривали с ледена кора. Корабът, целият пукащ и треперещ, се издигнал върху вълната. Но всеки път вятърът го отблъсквал назад. Вече втора седмица корабът се въртял на едно място като вързано куче. Луната ту блесвала в пролуките между бързо летящите облаци, ту се скривала. Ужасна буря в зелената светлина на луната. Всичко се е объркало, късове облаци и пяна. Лед и парчета от разбитите кораби се носели из вълните. Сякаш самият дявол бил забъркан в тази каша, защото всичко, което можело да вие, да беснее и да се мята върху скалите, било се събрало тук. Бурята устроила хубав капан на капитана. Толкова години морето го било глезело. Подхвърляло му ту попътен вятър, ту безветрие, ту лека буря. Сега обаче решило да му покаже, че и той също е такъв обикновен моряк, както и всички останали, също такава играчка на морето.

Капитанът бил заслепен от ярост. О, нещастие, той съвсем си е загубил ума! Струвало му се, че бурята отнася славата му, заедно с късовете платно, знамето и парчета от мачтата.

Какво ! Да обърне назад, а после хорицата да разказват, че е отстъпил, изплашил се е, предал се е? О, разбира се, те ще мълчат пред него. Но нима би могъл да изтрие усмивката от лицата им, да запуши устите им, щом се обърне. Те ще издевателстват над него тихомълком.

Моряците гледали с ужас появилия се неизвестно от къде и кацнал на мачтата огромен черен гарван. вятърът късал въжетат, чупел реите, а на гарвана нищо му нямало, само си ежел перата.

"Гра-а-а-а!.....Гра-а-а-а" - като че ли им носел гибел със зловещото си грачене.

- Сто дявола и хиляди вещици! - викал капитанът. - Нека дяволът да ми вземе душата! Аз ще заобиколя този проклет нос Хорн, дори ако трябва да плавам до деня на Страшния съд!

Върху кораба падали свити на кълбо мълнии. Над палубата с пресипнало грачене кръжал гарванът.

Екипажът се съпротивлявал, но загубилия разсъдъка си капитан убил щурмана, след това всички останали и застанал зад руля. Когато гибелта изглежда неминуема, станало чудо: щормът престанал, облаците се разсеяли и на палубата пред Ван дер Декен изникнала призрачна фигура.

- Ти си смел и упорит човек – проговорил странния гост – Ти хвърли предизвикателство към сили, които са ти неподвластни.
- Върви по дяволите! – изкрещял обезумелият капитан и стрелял по привидението. Куршумът минал през него. – Не ми трябва помощта ти, махай се! – освирепял холандеца. – Аз сам мога да покоря морето!
- Ще се махна завинаги, но ти ще браздиш океана вечно.

Призракът изчезнал и оттогава по моретата странства кораб, с обезумял капитан на мостика и екипаж от мъртъвци.

Дяволът се хвана за думата ти. Ти си прокълнат, капитане. Ти ще плаваш вечно. Ти никога няма да заобиколиш този нос. Около нос Хорн винаги ще те чака ураган с нечувана сила. Вълните ще станат стена. Вятърът ще отхвърля твоя кораб назад.

Корабът призрак се носи по вълните. Името му е станало друго - "Летящият холандец" - така го наричат хората сега. Вечно напред и напред . Летящият холандец не може да спре. Котвите се впивали в дъното в напразно усилие да спрат страшния бяг. Те дълго орали в него, докато им се скъсали веригите. А когато наближи ивица земя, невидима сила го отблъсква, отхвърля от нея.



Активен

biguto

  • Гост
Легенда за основаването на гр. Ахтопол
« Отговор #7 -: Април 14, 2009, 12:04:11 pm »



Придружен от синовете си, Посейдон пръв пристигна на Олимп за съвeта на боговете.
          Когато той отиде при Зевс, синовете му приеха човешки образ и най-красивият от тях беше Делфин.
          Разхождайки се, те видяха на една осветена и стоплена от слънцето поляна три девойки да се люлеят в три златни люлки. Делфин се доближи до едната, усмивката на която грееше като слънце и моментално стопли сърцето му.

       - Коя си ти, красива девойко? Най-красивата от всички и най-милата на Олимп.
          Като се усмихна отново, девойката му рече:
         - Аз съм Агата, щерка на Зевс и Хера и съм орисана да бъда робиня на любовта. А ти кой си, момко?
         - Делфин – син на Посейдон, богът на моретата. Придружавам баща си заедно с моите братя.
          Така от искрата на запознанството пламна огънят на една голяма любов.
          Свенливо момъкът помоли баща си да я поиска от Зевс за негова жена. Гръм и мълнии разтърсиха Олимп като чу за това Зевс Кронион и изгони сватовниците.
         Помръкнаха лицата на двамата млади. Разделиха се, но любовта им не угасна.
          Дни и нощи Делфин се мяташе из морето от Колхида до Астея. Огромни вълни вилнееха и се биеха в скалите край брега. Моряците не смееха да влязат в това море и го нарекоха Аксейнос Понтос (Негостоприемно море).
          Агата по цял ден седеше в покоите си и плачеше за първата си любов. Вечер излизаше на вън и разговаряше с луната и любимата си птица – кукумявката.
          Всеки ден Делфин изпращаше по една чайка да я намери и разкаже за мъката му, но чайките се връщаха без вест от нея.
          Изпрати и Агата любимата си птица Агао, с надежда, че ще го види и разговаря с него.
          Долетя кукумявката край брега на морето. Кацна на крайбрежните скали и започна да го зове с всичка сила.
           - Защо така крещтиш, зловеща птицо? – Чу тя глас да идва от морето.
          - Кои си ти, дето ме наричаш така? Аз нося мъката на любовтаи търся Делфин, за да му я предам.
          - Аз съм Делфин. Горко ми?
         - Изпраща ме моята господарка Агата да ти предам, че след раздялата любовта и мъката й не се побират на Олимп.
          - Ще я открадна? – реши Делфин. – Предай на господарката си, че ще дойда с бързо летяща лодка, теглена от лекокрили чайки, да я взема. Нека тя преспи баща си за два дни и две нощи и слезе на брега на морето.
          Така и стана. Майката на Агата – Хера, която познаваше земните и божествени билки, намери и свари настойка от приспивно биле и като го наля във виното на Зевс, той заспа дълбоко и спа дълго.
          Агата целуна благодарно скъпата си майка и полетя с бързата лодка на Делфин към царството на Посейдон.
          На скалата, където беше кацнала кукумявката, блестеше дворец от мрамор. В него въведе Делфин своята любима.
          Събуди се Зевс и като разбра измамата изпрати палачи да й отрежат гърдите, та никога да не отглежда деца.
          Когато пристигнаха палачите, видя ги кукумявката, макар да беше нощ, и закряска зловещо и предупредително. Събуди се Делфин упоен от любовта на Агата и събра свитата си. Пренесе любимата си в лодка, а палачите примами до морето. Боят беше жесток, но победи любовта.
          Заживяха щастливи Делфин и Агата. Народиха им се много деца и създадоха град. Нарекохаго Агапи-полис /град на любовта/.
          Най почитана  в този град между птиците беше кукумявката Агао /символ на щастието/.
          Слънцето кротко галеше с лъчите си сините води на морето и то нежно целуваше с окротените си вълни крайбрежните камъни. Отново кораби заплуваха от бряг до бряг, разперили платна, като бели чайки, а моряците с благодарност нарекоха тово море Евксинос понтос /гостоприемно море/.

Активен

biguto

  • Гост
Легендата за Рила и Пирин
« Отговор #8 -: Юни 27, 2009, 04:05:50 pm »


Рила планина някога била жена – разказвали хората от някогашното село Горни Пасарел, потънало под водите на язовир Искър. Името й било Рилка. Оженила се тя за момък от горните земи. Името му било Пирин...

Рилка и Пирин се оженили против волята на Рилкините родители. Не давали те единствената си щерка на Пирин – не знаели кой е, откъде е, чий син е, какъв занаят има и как ще изкарва прехраната на жена и деца. Рилка била много красива и работна мома, но луда глава – каквото й хрумне, това правела, не слушала ни баща, ни майка.

Оженили се двамата луди-млади без сватове и сватба, без песни и свирки, без родителска благословия. Забягнали далеч от хората и се заселили в едно високо и пусто място. Родили им се две деца – момче и момиче. Кръстили ги Искър и Места – никой не бил чувал такива имена дотогава.

Бащата ходел на лов, а майката гледала къщата и децата. Буйни и палави били братът и сестрата. По цял ден се борели, карали и биели, вдигали олелия до небето. Оплаквала се майката на бащата, молела го да ги укроти с бащина дума и мъжка ръка. Ала Пирин не чувал. Грижа му било да донесе храна и дрехи за челядта си, а другото било грижа и занимание на майката. Веднъж братът и сестрата се скарали жестоко, надумали си тежки думи, дори скочили да се бият. Вдигнала майката ръце да ги възпре и в мъката си през сълзи проклела:

– Да даде Господ да се разделите и никога вече да се не видите или срещнете. От вас хората да се плашат и бягат, с гадини, с риби и жаби да живеете. Дано и аз се вкаменя, та дума да не продумам и глас да не вдигна да ви повикам, обич и милост към вас да нямам. Дърветата да ми станат рожби, снагата ми на земя и камък да се стори, сълзите ми извори да станат и от тях реки и потоци да се ройнат, сладостта им за чудо и приказ да бъде. И дай боже, ако те има, и Пирин да се вкамени и да стане като мене, та да не му се присмиват хората, че е баща на такива буйни и проклети деца.

Още не издумала Рилка тежката клетва и във висинето се явила силна светкавица и разсякла небето, чул се страховит гръм и в миг тя се претворила на планина - такава, каквато я виждаме и сега. По същото време Пирин, който бил далече някъде на лов, също се вкаменил и се сторил на планина - Пирин планина. А двете дечица станали реки. Момичето Места било по-кротко и хрисимо, повело водите си полека надолу из планината, а момчето – Искър, буен и нетърпелив, се юрнал напред, пресякъл планината, спуснал се стремглаво надолу в полето и като нямало къде да свърти водите си, а те наедрявали и се усилвали от майчините сълзи, ги повел към Балкана, проправил си път и се слял с водите на Дунав – буен и неудържим като него.

Оттогава той не е чул нищо за сестра си, както и Места не чула дума за Искър. Майка им ги гледа до някое време, а после ги губи от погледа си. Пирин никога не вижда Искър и постоянно тъгува за мъжката си рожба. Затова тая негова страна, която гледа към Софийското поле, винаги е тъмна и зелена, рядко я огрява слънце. По-често спира бащински поглед на Места и тогава се усмихва, разхубавява се и мами хората към себе си, та и те да погледат от високо хубавата му дъщеря и да й се порадват заедно с него.

Активен

Donelli

  • V.I.P.
  • Карма: +1090/-57
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Януари 31, 2009, 07:12:18 am
  • Публикации: 4262
  • Торент Клиент:
  • Профил в bpoke.com: Donelli
  • OS:
  • Windows Vista/Server 2008 Windows Vista/Server 2008
  • Browser:
  • Firefox 3.0.13 Firefox 3.0.13
Истината за библейските легенди
« Отговор #9 -: Август 26, 2009, 11:54:51 am »
В Турция ли е Ноевият ковчег


Милиони хора по света, независимо от тяхната религиозност, се питат истина ли е текстът на Библията. Съществувал ли е Исус, какво се е случило със Содом и Гомор, действителни личности ли са апостолите? Безспорно една от най-големите загадки е свързана със всемирния пороп и легендата за Ной. Реален ли е Ноевият ковчег?


Въпреки многобройните обекти, които удивително приличат на библейския кораб, научният свят все още не е намерил достатъчно сериозно доказателство в подкрепа на твърдението, че митичният съд е открит.
През 80-те години на XX век обаче откритията на американския анестезиолог и любител археолог Рон Уайът добавят световна слава и турското правителство най-официално признава открития от американеца обект за Ноевия ковчег и превърна мястото в национален парк.
Всичко започва през 1960 г., когато един самолет на турските военовъздушни сили забелязва странен предмет на един от хребетите в областта Дурупинар, намираща се на около 30 км южно от основния планински масив Арарат и едноименния връх. Военните правят снимки и ги изпращат за мнение до Вашингтон. Макар че в Турция пристигат американски спесиалисти, те не успяват да открие нищо загадъчно около странно изглеждащия от въздуха предмет. След като експедицията си тръгва от Дурупинар, снимките достигат до американското списание "Таймс", което посвещава няколко свои страници на обширен материал за планината Арарат, като не пропуска да спомене, че е възможно странният предмет да е библейският Ноев ковчег.

Това предположение е съвсем достатъчно,

за да разпали въображението на анестезиолога Рон Уайът. В продължение на цели 17 години той изучава текстове от Стария завет, чете различни легенди за потопа и в същото време се опитва да събере пари, за да финансира своя собствена експедиция до Дурупинар. След като се подготвя солидно с доказателства от книгите, през 1977 г. Уайът най-накрая осъществява мечтата си и заминава за Турция.
Разбира се в началото то решава да намери точното място, където преди 17 години американско-турската експедиция се е чудила на потенциалния Ноев ковчег. Бившият анестезиолог и любител археолог се обръща за помощ към местното население и това, което хората му показват само затвърждава мнението на Уайът, че е на една крачка от най-голямото откритие в областта на археологията. Освен това американецът научава, че старейшините на селото пазят хилядолетна реликва - четири огромни камъка със странни инкрустации по тях. Когато ги вижда, Уайът направо губи ума и дума - той си дава сметка, че наблюдава може би първото доказателство, че Ноевият ковчег е някъде наблизо - камъните не могат да бъдат нищо друго, освен котви на явно гигантски по размери плавателен съд. "Когато видях котвите, направо онемях. Всяка една от тях беше точно копие на древните котви, които са намерени в Средиземно море - високи, тежки и с дупка за корабно въже в единия си край", разказва възторжено Уайът.

Не само размерите са причина

изследователят да е превъзбуден. Върху камъните има инкрустирани осем кръста - един голям в средата - съответстващ на Ной, един по-малък до него - този за неговата съпруга, три от едната страна, изобразяващи трите синове на Ной и още три от другата - съпругите на синовете му. Точно осем оцелели, както пише в библейската легенда за осемте оцелели от Потопа. Бившият анестезиолог научава, че селото, където се пазят котвените камъни, се нарича "Селото на 8-те", а цялата долина, от незапомнени времена, е известна на местните като "Долината на 8-те".
След като събира всички сведения от местните и научава за точното място на експедицията, Уайът решава, че няма да успее да се справи сам със задачата и се връща в САЩ. Там той намира верен помощник в лицето на професор Уилям Шеа, специалист по Стария завет. През следващата 1978 г. двамата заминават обратно за Дурупинар с твърдото убеждение, че само няколко седмици здрава работа ги делят от откритието на века.
Въпреки ентусиазма на двамата изследователи, правителството на Турция, не споделя положителните емоции. В крайна сметка те получават неочакван отказ да проведат своите експерименти. "Бяхме 100 процента убедени, че ще докажем теорията си, ако получим позволение за разкопки около обекта. Тогава обаче много други екипи от учени искаха да ни изпреварят и твърдяха, че едва ли не с Уайът сами си слагаме артефакти на мястото. Тези колеги успяха да убедят местните власти, че ако позволяват на всеки да копае терена, скоро страната им ще се превърне в швейцарско сирене. Почти бяхме загубили надежда, когато самият Бог ни помогна", спомня си проф. Шеа.

Първоначалният шок

и разочарование биват възнаградени през 1978 г., когато силно земетресение в планината Арарат прави това, което изследователите в продължение на няколко месеца желаят - да видят по-голяма част от обекта. След разместването на земните пластове едната страна на кораба почти се открива и това позволява на учените да вземат проби и да ги изпратят за изследване в САЩ.
"Резултатите бяха точно това, което очаквахме. Оказа се, че в пробите, които изпратихме, има съдържание на метал над 91 процента, което автоматично доказа твърдението ни, че този обект е дело на човек, а не на природата", разказва Шеа. В следващите 9 години екипът на Уайът и Шеа прекарва всяко лято на хребета и прави стотици измервания с металотърсачи, детектори и сканирания с радари. Заключенията са до такава степен категорични и недвусмислени, че на 16.VI.1987 г. турското правителство официално признава, че Рон Уайът е открил библейския Ноев ковчег в областта Дурупинар.

Научният свят обаче не мисли така.

Въпреки категоричните твърдения на Уайът и Шеа и официалното становище на турското правителство, откритието не е официално прието, а твърденията на Уайът са отречени.. Затова може би спомага и фактът, че в следващите години американецът използва славата си, за да "открие" и други митични библейски обекти и да фиксира точните локации на много събития, описани в Стария и Новия завет. Вместо това да му помогне да затвърди реномето си на откривател и сериозен учен, Уайът е обявен за шарлатанин и славата му се доближава до тази на Ерих фон Деникен.
Редица археолози и до ден днешен вярват, че митичният съд, на борда на който човечеството се е спасило от гибел, още се намира някъде по скалите на планинските масиви на Източна Азия. През 2008 г. американски учени обявиха, че са открили в планината Елбурс в Северозападен Иран обект, приличащ на ковчега. Артефактите, намерени там, все още се изследват в лаборатории. А човечеството очаква да получи доказателство за вярата си.


След феноменалното си откритие, Уайът се пристрастява и започва да обикаля света, "откривайки" още библейски легенди. Местонахождението на разрушените от Господ градове Содом и Гомор; Вавилонската кула; мястото, където израелтяните, водени от Мойсей, са пресекли Червено море; реалните географски местности на разпъването на Христос и на планината Синай; камъните с десетте Божии заповеди; Кивота и др.

www.deltanews.bg
Активен

Donelli

  • V.I.P.
  • Карма: +1090/-57
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Януари 31, 2009, 07:12:18 am
  • Публикации: 4262
  • Торент Клиент:
  • Профил в bpoke.com: Donelli
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 3.5.4 Firefox 3.5.4
Славянски митологични същества
« Отговор #10 -: Ноември 20, 2009, 09:45:28 pm »
[float=left][/float][justify]Славянски Духове - така условно са наречени всички свръхестествени същества, които според славяните обитават заобикалящия ги свят.Самите славяни най-често наричат тези същества бесове, което в предхристиянско време обозначава абсолютно всички духове, демони и пр., без оглед на функциите и характера им (добри или зли). По своята същност те се различават от боговете. Боговете са всемогъщи, те въплъщават основни характеристики на природата или на човешката същност и обществен живот, и съответно могат да направляват, да моделират всичко по Световното дърво - живот, смърт, любов, брак, раждане, болест, плодородие, мизерия, сила, слабост, дъждове, суши, земетресения, светлина, мрак, топлина, студ и пр. При това от всичките им действия се излъчва някаква загриженост за човечеството или природата, независимо как се проявява в конкретния случай - като полза или като вреда. Грижата тук не е задължително в интерес на човека, не е насочена само към неговото добруване, но така или иначе има определена трайна насоченост към поддържането на основен вселенски принцип. Доста по-елементарни, нисши и немощни са всичките демони, духове, души и други свръхестествени създания. Вярно, че те имат едни или други магически възможности, но тези възможности са в една доста тясна област и се използват за постигане на твърде маловажен ефект, който е повече проекция на моментната прищявка на съответното същество, отколкото проява на целенасочен стремеж към каквото и да било. Освен всичко това, свръхестествените същества, посочени по - долу, сами са подчинени на боговете, макар и в по-лека степен от хората. Те не са така жизнено зависими от божественото благоволение, но са принудени да се съобразяват с него, за да не станат обект на "небесно наказание" и именно наказуемостта им ги разграничава от божествените сили, които са като цяло ненаказуеми. И ако боговете са най вече обект на религиозни вярвания и почит, то останалите свръхестествени същества са обект единствено на митология и суеверия. Поради това и хората само се страхуват от тях, както се страхуват от зверовете и болестите, докато към боговете се отнасят със страхопочитание, с уважение, та дори и с обич.

БАННИК - дух, обитаващ банята. За него не се знае много.

БРЕГИНИ - женски духове, обитаващи бреговете на реки и езера. Вярва се, че отвличат деца.

БЛАТНИЦИ - духове, обитаващи блатата. Ако човек се приближи много до блато, блатниците могат внезапно да изскочат от тинята и да го завлекат на дъното, давейки го.

ВИЛИ, САМОВИЛИ - красиви женски горски духове, родствени на самодивите, с човешки облик и големи криле. Вилите обитават трудно достъпни високопланински гори, където всяка се грижи за горско животно, дърво, цвете, храст или планински поток, като ревниво го защитава, главно от човешки вреди. Тези красавици особено обичат сърните, с които могат да разговарят, но са доста злонамерени към хора. Всячески се стремят да ги отклонят от горите си и в този си стремеж често отравят потоците. Разполагат с големи познания за природата и билките, и ако човек успее да ги подслуша на сборищата им след залез, може да научи как да лекува с определено растение или за местонахождението на скрито съкровище, както и много други тайни за света.

ВОДНИЦИ - духове, господари на реки, потоци и извори. Водникът е повелител на русалките. Често вреди на хората.

ДИВИ ЛЮДЕ, ГОРСКИ ЛЮДЕ - диви жени и мъже, човекоподобни демони, целите покрити с тъмна козина, обитаващи гъстите планински гори. Ако човек неволно наближи бърлогите, където са оставени децата им, те се нахвърлят с крясъци върху него и го разкъсват.

ДОМОВИК - дух на починал родоначалник или праотец на семейството Той е толкова привързан към дома и наследниците си приживе, че след смъртта си остава да обитава родовата къща, да бди и да се грижи за бъдните поколения. Основна нeгова грижа е поддържането на семейния огън, поради което обитава огнището или пещта, печката. Славяните особено почитат домовика, заделят храна от празнични трапези и я оставят край огнището за да се нахрани и той. Преди всяко ново начинание, семейството приготвя специална "стопанова гостба", кани роднини и дружно отправят въпроси и молитви за благословия към духа, след което гуляят. Вярва се, че след като е измолена помощтта на домовика, нещата ще потръгнат добре. Когато се местят в нов дом, стопанката взима живи въглени от старото огнище, занася ги в новото жилище и измолва от домашния дух да се засели там. Домовикът понякога вреди, друг път помага на стопаните, в зависимост дали са почтителни към него или от настроението му. Особено важно е домакинята да си върши добре работата и да не го оставят гладен. Когато иска храна той потропва из стаите през нощта, докато хората спят. Ако не му обърнат внимание домовикът се отвръща от тях и ги постигат болести и нещастия.

ДОМНИЦА, ДОМОВИЦА - женски домашен дух, партньорка на домовника. Друго име за Кикимора.

ДВОРНИК - дух, обитаващ двора на къщата, охраняващ градините, хамбарите, кокошарниците и другите помощни сгради край дома.

ЖАР-ПТИЦА - митологична свръхестествена птица с многоцветни, сияещи като огън пера. Жар-птица обитава короната на Световното дърво и е вестител на божествената воля, тъй като има способност да мигрира между света на боговете Прав и света на хората Яв. Също така вълшебната птица охранява плода на живота - златната ябълка, която расте по клоните на Дървото.

ЖИВА-ЮДА - юда, самодива служеща на богинята на живота и съзиданието Жива, откъдето идва и името й.

ЗМЕЙ - огромно огнедишащо чудовище подобно на дракон. Змеят е висша зла сила, пратеник на мрака, който се стреми да разруши установения от божествения закон - Правда. Змейовете вършат ужасяващи злини, които често поставят под въпрос оцеляването на цели родове села. Предизвикват суши като заприщват реки, пресушават езера, или унищожават реколтата с дъждовни порои и градушки, причинявайки масов глад. Пръв враг на змея е бог Перун - върховният господар. Той преследва змейовете и влиза в единоборство с тях като винаги побеждава след дълга и опасна борба, по време на която се разразяват страховити бури и стихии.

КАРАКОНДЖУЛИ - нощни духове. Явяват се във форма на ниски кривокраки човечета, с голям нос, изпъкнали очи и тяло покрито с козина, които скитат по пътищата след полунощ. Често седят край кръстовища и заговарят окъснели пътници, като им задават гатанки или ги молят за услуги. Ако човек се отнесе с внимание и добронамереност към тях, караконджулите могат да му помогнат, иначе му причиняват злини. Според някои вярвания те седят по кръстопътищата, защото там обикновено се издигат бесилките, а караконджулите имат за задача да пазят духовете на обесените да не излизат от мъртвите тела.

[float=left][/float]КИКИМОРА - домашен женски дух, често отъждествяван с Домницата. Съвсем в дуалистичния контрастен дух на славянската вяра, кикимората едновременно помага и вреди на хората, като по традиция всичко зависи от тях самите. Така, ако домакинята поддържа усърдно дома си, кикимората по цели нощи ще върши от домакинската работа за другия ден, ще вдъхва доволство и спокоен сън на децата, но ако домакинята е немарлива, мързелива, кикимората ще стене от здрач до зори, ще дърпа косите на децата, ще ги буди посред нощ и ще ги плаши, нарочно ще пакости, разхвърля и мърси, така че и малкото свършена работа да отиде нахалост. Вероятно образът на кикимората първоначално възниква като олицетворение на духа на починала по-стара домакиня от същия дом. Тук дом носи не толкова значението на къща, а на сбор от хора - близки родственици, които живеят под един покрив. Когато се случи бабата, най-старата домакиня, основателката на рода да умре, наследниците й предполагат, че духът й остава в дома. Тя е толкова привързана и закрепостена към него, че и след смъртта си носи домашните си задължения, продължава да бди над порядъка като кикимора, със стонове и пакости принуждава наследничките й да си вършат съвестно работата.

КРАВЕСМЪРТ - зъл дух, който сее чума и други зарази сред селските стада. Най-често се явява във вид на черна крава и се смесва с едрия рогат добитък, за да върши унищожителното си дело. Нощем кравесмъртите скитат по пътищата, преобразени в черни котки или сакати кучета, а понякога дори се явяват като скелет на крава. Славяните гонят кравесмърт с различни обреди, при които колят подозрителните животни сред стадата си или ги горят живи. "Подозрителното" животно се определя по следния начин: привечер завардват добитъка на цялото село в един обор, пазят го до зори, и призори го извеждат от обора. Стопаните започват да разпознават животните си, а онези, които останат неразпознати, са нарочени за кравесмърти и биват изгаряни.

КРЪЧИНИ - зли духове (от старобългарското крончина - чума) - приносители на чумата и всички смъртоносни болести. Те се явяват като обикновени хора и диханието им сее зараза. Друг път плюят в реки, езера и кладенци и заразяват водата, предизвиквайки масови епидемии и измиране на цели села.

КУРДУШИ - малки демони, помощници на магьосниците и вещерите. При посвещаването на такива хора, посвещаващите ги им причисляват курдуши - призовани и подчинени на човешката воля духове, които да помагат на техните магически занимания. Курдушите обикновено са онези, които по поръчка на господаря си, събират крила от прилепи, очи от жаби, пръсти от обесници, кичури от девица и всякакви лични вещи, чрез които или над които ще се извъшват магиите.

ЛЕСНИК - горски дух, повелител на горите. Като цяло е предразположен към хората, стига да не го предизвикват, да не нарушават реда в гората и да не й вредят. Най-често лесий ще се появи като старец с дълга зелена брада и ще се опита да завърже непринуден разговор, за да провери дали събеседникът му е достатъчно учтив, добре възпитан, дали е с добри намерения и дали почита духовете и божествата. В хода на разговора той постепенно ще разкрива същността си, превръщайки се в дребно слабовато старче със странен образ и хитър тон, а накрая или ще даде съвет на пътника за благополучното прекосяване на гората, или ще го упъти, ако се е загубил, или ще го заблуди, ако не му причини по-голяма вреда, в зависимост от разговора. Понякога лесий може да посочи погрешен път и като види, че пътникът му се е доверил напълно, следвайки грешната посока, да "изправи" пътищата, така че всички да водят към правилната цел.

[float=right][/float]ЛЕСНИЦА, ЛЕСОВИЦА - партньорка на лесий. Споменава се доста рядко и вероятно има локален характер, само у някои славянски племена.

ЛЪГОВИЦИ - горски духове, навъртащи се около горските поляни.

МОРА-ЮДА - юда, самодива, служеща на богинята на смъртта и зимата Мора, откъдето идва и името й.

МОРИ - нечисти, лоши мъртъвци, неживи. Най-общо всички зли духове на умрели хора. Душите на хората, загинали от неестествена смърт (убити, самоубийци, жертви на нещастен случай) или извършили приживе тежки престъпления и носещи големи грехове, които не са допускани до света на мъртвите и остават в Яв (нашия свят). Тук те непрестанно страдат и се превръщат в зли духове - вампири, върколаци и пр., които излизат нощем и мъчат, тормозят и убиват хора. Някои мори носят главите си подръка, застават под прозорците и назовават по имена обитателите на къщата и който в просъница отговори на повикването, скоро умира.

МУСАИЛ - най-висшият горски дух - главатар на лесниците и на всички горски твари и духове.

ОВИННИК - дух, обитаващ оборите, хамбарите, кокошарниците и другите стопански сгради. Сходен е с дворника. Ако овинникът е благосклонен, той бди над зърното, сламата, складираните храни и те се запазват добре, а домашните животни дават обилно мляко, много яйца. В противен случай складираното бива съсипано от влага, мухъл и вредители, а добитъкът боледува и не носи добър приплод.

ОПОЙЦА - кръвопиец, приемащ физическа форма на пиявица, който се загнездва под кожата на човека и смуче кръвта му. Опойците докарват бяс, т.е. могат да се вселят в човека, чиято кръв са смукали.

ПОЛЕВИК - полски духове, които понякога пречат на земеделската работа, а друг път помагат на жътварите. Славяните ги уважават, защото често пищят и свистят, когато усетят да наближава смъртоносният женски дух Полудница, с което предупреждават хората работещи на полето.

ПОЛУДНИЦА - жесток полски дух с вид на красива млада жена в чисто бяла ленена риза. Изцяло бялата дреха сред славяните е символ на траур, и в този смисъл на смъртта. Полудница идва от "полу" и "ден", което подкрепя поверието, че тя се появява само по пладне, в средата на деня, което време от денонощието се счита за също толкова опасно и неблагоприятно, колкото и полунощ. Тези два момента от деня и нощта са наричани "разпътен час" и в него хората си стоят вкъщи, за да не ги постигне лоша дума, да не хванат уроки и да не бъдат срещнати от зли сили, които да им навредят, защото точно в разпътния час се активират всички демони и проклятия. Такъв един особено могъщ демон е и полудницата, заедно с нейната посестрима - полунощницата.

ПОЛУНОЩНИЦА - зъл женски дух с вид на старица в чисто бяла дреха - посестрима на полудницата. Броди по "разпътно време" - от полунощ до зори - когато всички зли сили излизат навън, а пътищата се оплитат и се "разпътват", т.е. водят в грешна посока. Полунощниците често стоят по кръстопътищата, заедно с караконджулите и ако срещнат човек му причиняват всякакво зло.

РАРОГ - зъл невидим дух, летящ с ветровете. Когато се извие вихрушка, рарозите пръскат по вятъра зли заклинания, болести, кавги, омраза и болка.

[float=left][/float]РУСАЛКИ - женски водни духове, седящи по бреговете на реките. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от Водника. Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.

САМОДИВИ - красиви женски горски духове с чисто човешки облик, родствени на вилите. Всяка вечер те се събират на една и съща поляна в най-отдалечените гъсти гори, наречена "хорище", където цяла нощ танцуват боси вълшебно хоро, облечени в чисто бели дълги ленени ризи, вероятно отдавайки почит на боговете. По време на танца си едва докосват земята със стъпала, а стъпканите вълшебни билки разнасят силно лечебно ухание. Поради това болните хора, които съберат достатъчно смелост, отиват да пренощуват край хорището, а към тях самодивите се отнасят необичайно благосклонно, докато в повечето случаи са твърде зле настроени към хора и при среща им нанасят множество вреди. Съвсем голи самодивите често яздят едри елени със златни рога, които са техни любимци. Ако по време на лов човек убие такъв елен, покровителката му отмъщава жестоко на ловеца, като го ослепява или му праща болест, следвана от сигурна смърт. На такива болни никой не може да помогне, а ако посмеят да се появят на хорище, тамошните самодиви веднага ги разпознават и ги умъртвяват със смъртоносни писъци. Самодивите трудно устояват на красиви млади мъже, на които помагат както могат - превръщали се в бели коне и ги пренасят където пожелаят и дори се случва да им дадат три бели конски косъма. След време, ако изпадне в беда, мъжът може да запали един от космите, при което съответната самодива се появява и го измъква от ситуацията. Самодивите се страхуват от слънчевата светлина и поради това на развиделяване всички бързо напускат хорището и се укриват в горските усои, така че няма опасност от неприятна среща с тях през деня.

СИМАРГАЛ - грифоноподобно куче с огромни златни криле. Свързан е със соларния култ, с почвата, земеделието и плодородието. Охранява обработваемата земя и бди над житата. В ролята си на пазител, симаргал е възприеман и като блюстител на закона, приносител на възмездието и наказанието. Твърде възможно е да е превърнат във въплъщение на друго славянско божество и като такова да е привнесен в пантеона отвън, което иначе би било твърде необосновано действие. Това е един от най-неясните славянски митологични образи, вероятно заимстван от северноиранските сарматски племена, които особено почитат могъщия дух Симургх, помощник на слънцето, пазител на реколтата.

[float=right][/float]ТАЛАСЪМИ - зли духове, характерни за българския фолклор, обитаващи къщи и изоставени сгради. През деня се крият на тавана, в избата или в стопански помещения на двора. Някъде се възприемат като духове на "неживи" - мъртъвци, станали от гроба. Блуждаещите духове търсят покой, убежище и когато намерят подходящ дом, трудно може нещо да ги изгони от там. Дори напротив, таласъмите правят всичко възможно да прогонят хората, в чиято къща са се заселили. Според българските поверия, за да се оттърве от таласъм, стопанинът на дома трябва да го извика на предварително приготвена трапеза и да го излъже, че празнуват сватба. Слад като постои на масата, човекът трябва да стане и да каже, че е време да отидат на сватбеното празненство, след което да отведе таласъма в отдалечена хижа в гората (навремето е имало много такива заслони на ловци, овчари и дървари). Когато стигнат нарочената колиба, човекът отваря вратата, поканва таласъма вътре, оставя му малко храна и оплетена на възли прежда и с думите: "Я, почакай тук, аз ще намеря сватбарите да ги доведа" залоства вратата отвън. Вярва се, че таласъмите са домошари и не могат да търпят недовършена домашна работа и ръкоделие край себе си. Залавят се веднага да оправят всичко разпръснато или развалено, така че кълбо заплетени конци завладва вниманието им задълго. Опасно е обаче скитайки из гората, човек да влиза в чужди колиби, защото ако там е изоставен таласъм, той ще тръгне с него.

ЮДА, ЮДА-САМОВИЛА - зъл женски дух с човешки облик, родственик на вилите и самодивите. Обитава горите и планините и е особено популярен сред българските славяни. Юдите имат големи магически способности, занимават се с билкарство и отровителство. Понякога се явяват на млади мъже и ги омайват с красотата си, придумвайки ги да се оженят за тях. Ако мъж се ожени за юда, тя отвлича душата му в света на мъртвите, а тялото му се разпада. За да се предпазят от юди, мъжете носят пришити към поясите си листа от вратика и босилек, които отблъскват злите духове.

ЮРАТА - женски воден дух, обитаващ морското крайбрежие и крайбрежните плитчини.

ЯВИНА - зъл дух, сроден на вампира. Появява се от кръвта на убит човек четиридесет дни след убийството и броди нощем из ония места толкова време, колкото е оставало на убития да живее при нормални обстоятелства. Скитайки, духът крещи, дрънка, трещи, създава голяма суматоха, като междувременно извиква имена на близки, познати или пък на убийците си. Ако някой чуе името си и отговори на повикването, явината го убива на място или му нарича зла участ и скорошна смърт. Човек може да се предпази от нея с огън и вода.
[/justify]

selenabg.com
Активен

Donelli

  • V.I.P.
  • Карма: +1090/-57
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Януари 31, 2009, 07:12:18 am
  • Публикации: 4262
  • Торент Клиент:
  • Профил в bpoke.com: Donelli
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 3.5.4 Firefox 3.5.4
Мистичното огледало
« Отговор #11 -: Ноември 26, 2009, 06:45:14 pm »
[float=left][/float] [justify]В продължение на столетия магьосници и пророци са утвърждавали, че вглеждайки се в огледало виждат неща, недостъпни за простосмъртните. Древните знания са свидетелствали, че огледалата са канали на енергийните потоци. Не случайно и днес съществува начин за гадаене, когато огледалата се поставят едно пред друго, за да направят коридор на отраженията в двете посоки. Тибетските монаси са разработили удивителна техника на „връщане към себе си”, при която огледалото се използва като уред за пренастройване на собственото съзнание.

В необичайните свойства на огледалото е вярвал известният средновековен учен Теофаст Парацелс, който е поставял диагнози на болните по тяхното дишане в огледалото. Блестящият лечител е използвал огледалото и за лечение на болните. С помощна на магични заклинания и формули той е „уговарял” тъмните енергии на болестта, завладели тялото на болния, да преминат в отражението на специално поставеното пред болния огледало. Огледалният двойник е трябвало да боледува вместо реалния човек.

Маговете са заявявали, че огледалата са изход към друг свят, а видяното в огледалната повърхност в полунощ може да предскаже бъдещето. Старинна легенда разказва за силните вълнения на Александър Македонски преди сражението му с персийския цар през 331 година. Пълководецът дълго се е вглеждал в бронзовото огледало, което му е показало бъдещата битка и неговата победа.

Според древните легенди, в старинните огледала са затворени душите на тези, които някога са поглеждали в тях. Смята се, че ако огледалото пази отражението на лош човек или виси в стая, където се е случило нещо негативно, то се променя: винаги е студено на пипане и пред него гаснат църковните свещи.

Хората са вярвали, че това огледало ще донесе големи неприятности (включително и смърт) на новия си стопанин. Затова съществува поверия да не се поставят в спалните старинни огледала с богата история. Ако огледалото е изпълнено с негативна енергия, човекът е преследван от кошмари. За да се избегнат всички тези проблеми огледалото трябва да се прочисти: да се измие със светена или изворна вода и да му се прочете молитва. След това пред него трябва да се запали свещ или то да се постави на ярка слънчева светлина.

С огледалото са свързани много легенди и традиции. При смърт то задължително се покрива с плат. Преди се е смятало, че през откритото огледало душата на покойника ще вземе със себе си някой друг в отвъдния свят. И при силна жажда за живот, то ще върне покойника, но неговата душа ще остане да живее в огледалото. Съществува и поверието, че душата на покойника, вместо да навлезе в другия свят, може да влезе в огледалото и да остане в него, като в капан.

[float=right]
Магическо огледало[/float]Днес огледалата са не само необходим предмет, но и важен детайл от интериора. Огледала се поставят навсякъде: в коридора, хола, банята, спалнята, дори в кухнята. Огледалата трябва да са там, където ви е удобно да се оглеждате. Те трябва да бъдат на такава височина, че да виждате известно пространство над главата си.

Най-голям положителен ефект имат кръглите и овални огледала. Не си струва те да бъдат поставяни едно срещу друго. Не трябва да се закачват и срещу леглото. В съня си ние освобождаваме негативни емоции, а огледалото ги отразява обратно. Смята се, че ако леглото на спящите се отразява в отгледалото, то способства за семейни кавги, тревога и съпружеска невярност. Огледалата винаги трябва да бъдат чисти. Не трябва да се държат пукнати огледала.
Огледалата не трябва да отразяват неприятни места в дома: коша с мръсно бельо, мивката, тоалетната и т.н.

Доста популярно е мнението, че абсолютно новото огледало е способно да подобри психологическия климат в семейството, тъй като то е лишено от всякаква негативна информация. Огледалото, получено като наследство, може да се остави в дома, но само при условие, че предишните собственици са били достойни и честни хора.

Винаги трябва да се приближавате към огледалото с усмивка. А преди да се отдалечите от него се усмихнете още веднъж и си пожелайте успех Тогава късметът никога няма да ви изневери!
[/size][/font][/justify]
« Последна редакция: Ноември 26, 2009, 06:46:51 pm от Donelli »
Активен

Donelli

  • V.I.P.
  • Карма: +1090/-57
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Януари 31, 2009, 07:12:18 am
  • Публикации: 4262
  • Торент Клиент:
  • Профил в bpoke.com: Donelli
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 3.5.4 Firefox 3.5.4
Легендата за Атлантида
« Отговор #12 -: Декември 01, 2009, 08:42:38 pm »
[float=left][/float] [justify]Всички са чували за Атлантида - митичният остров или континент, разположен някъде из просторите на Атлантическия океан. До наши дни е достигнало едно кратко описание на тази култура и цивилизация, предоставено ни от древногръцкия философ Платон чрез неговите "Диалози". Според него, Атлантида се е намирала на запад от Херкулесовите стълбове, т.е.съвременен Гибралтар. Учените я ситуират в Атлантика между Европа и Америка. Пак според Платон, за един ден и една нощ цивилизацията на атлантите загива вследствие на природен катаклизъм. Самият Платон уточнява, че тази информация гърците дължат на египетските жреци, запознати с развитието на човешката история. За съжаление, все още не е открито подобно или сходно сведение поне от още един древен автор за да се сравни с информацията на Платон. В тази връзка трябва да се отбележи, че преди 2000 години човешката цивилизация и култура претърпяват непоправима загуба. По време на войните между Рим и Египет, когато там царува Клеопатра случайно се запалва сградата на Александрийската библиотека - на съвременен език "базата данни" на достиженията на древната наука и култура. Всичко изгаря. Като резултат, днес учените боравят със жалки останки от това огромно културно наследство, съвсем недостатъчни да се възстанови картината на миналото величие на човешката цивилизация. В този смисъл, дори и да е имало други сведения за Атлантида, те безвъзвратно са загубени за нас.

[float=right][/float]Болшинството от съвременните учени, осланяйки се на платоновия разказ търсят потъналия остров естествено в Атлантическия океан. За съжаление обаче, не всички са на едно мнение. Специалисти из средите на океанолозите и геолозите твърдят, че през обозримия период от човешката история липсват убедителни доказателства за какъвто и да било катаклизъм от такъв мащаб, че да унищожи цяла цивилизация. От друга страна, по дъното на Атлантика от север на юг се простира т.нар. Атлантически хребет - една доста внушителна подводна планина. Пак според специалистите е изключено тя да се отъждествява с Атлантида, тъй като се е образувала преди стотици милиони години и не е потънала като остров в резултат на вулканична дейност. Учените ентусиасти насочиха погледите си към Канарските острови с тенденция те да се окажат останалите над водата планински върхове на Атлантида. Между впрочем, островите са били обитавани от интересен народ, известен като "гуанчи", за съжаление избит до крак от испанските заселници. Според сведенията, които са ни оставили испанските летописци, тези гуанчи комуникирали помежду си по два начина - чрез говор и чрез свирене с уста. Този "свиркащ език" е известен на науката като "силбо гомера",но само толкова - няма никакви потомци на старите гуанчи. Все пак, подобно комуникиране - чрез свиркане,се е запазило при баските от Пиренеите. Дали гуанчите са били потомци на митичните атланти и дали баските имат нещо общо с това, все още науката не може да даде окончателен отговор на този въпрос. От своя страна, други учени търсят някакви отгласи от Атлантида в Северозападна Африка, в Атласките планини. Преди години изследванията за Атлантида се съсредоточиха около подводната планина Ампер - все в района на Канарските острови. Всъщност, планината представлява плато, издигащо се от морските дълбини и достигащо до около 80 метра под повърхността на океана. В международни експедиции взеха участие и български учени-океанолози. За съжаление, морските течения и геологичните промени не позволиха на учените да потвърдят категорично, че точно това е "върхът на Атлантида".

[float=left][/float]Преди малко повече от 20 години един гръцки археолог, проф. Спиридон Маринатос доста смело лансира идеята, че Атлантида се е намирала не в Атлантическия океан, а в Средиземно море. Причина за тези негови съждения се оказа откритата от него древна култура на о-в Санторин (Тера). Културата бе определена като минойска и паралелна на същата от о-в Крит. Интересното е, че тя загива вследствие на природен катаклизъм - избухването на островния вулкан. Твърденията на Маринатос дадоха тласък и на други подобни идеи, като Атлантида започна да се търси и в Индийския океан. Чуха се и гласове, че Атлантида може би е Антарктида, остров- континент претърпял катаклизъм чрез промяна на климата. Като повод за подобни виждания се сочат странните карти на турския адмирал Пири Рейс, на които освен че е изобразена все още неоткритата Америка, ясно се вижда Антарктида, без ледена покривка, с планини и пълноводни реки. От своя страна, други учени се опитват да направят връзка с каменните великани от старата култура на о-в Пасха (Великденския остров) в Тихи океан. Вероятно един ден загатката ще бъде разбулена, а това пък ще обогати културата на човешката цивилизация.
[/justify]
Активен

Donelli

  • V.I.P.
  • Карма: +1090/-57
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Януари 31, 2009, 07:12:18 am
  • Публикации: 4262
  • Торент Клиент:
  • Профил в bpoke.com: Donelli
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 3.5.4 Firefox 3.5.4
Осем хилядолетия бира
« Отговор #13 -: Декември 04, 2009, 10:17:40 pm »
Дали е съвпадение това, че началото на първите цивилизации съвпада по време с първата сварена бира?

[float=left][/float] [justify]В праисторически времена човекът нямал време да експериментира какво ще стане, ако остави ечемика да ферментира. Той не е и знаел какво е ферментация. Нито пък ечемик. Всичко започнало, когато първите предприемчиви племена на Изтока открили, че е много по-добре да живеят и да се прехранват в равнината, отколкото из суровите планини. Те открили земята между Тигър и Ефрат – така наречената Люлка на цивилизацията. Около 6000 г. пр. Хр. тези племена щели да станат известни като шумерите.

Тези първи жители на древната Месопотамия (днешен Ирак и части от Сирия, Иран и Турция) култивирали един от първите видове ечемик. Шумерите са и първите, които се сетили да правят от него бира преди осем хилядолетия, като се спори дали преди или след това се научили да пекат хляб. По същото време праисторията свършила за тях. Родила се цивилизацията. И бирата.

[float=left][/float]Не е трудно да си представим отношението на тези първи пивовари към бирата, като имаме предвид, че са си имали специална богиня на бирата – Нинкаси (буквално – дамата, която пълни устата – вероятно с бира). Шумерите не виждали нищо лошо в пиенето, както и в други човешки ”пороци” – Нинкаси била същевременно богиня на съблазънта и плътската любов. Молитвата към нея била не друго, а рецепта за бира – по този начин шумерите по-лесно запомняли процеса във времената преди да развият своята писменост.

Богинята Нинкаси обяснява вечната връзка между алкохола, оргиите и освободените нрави – в земите на древна Месопотамия празненствата и почитането на боговете се свързвали с пиене и разврат. Достатъчно е да погледнем тази плоча (горе) от онези земи, за да си представим каква е за шумерите връзката между плътските наслади и алкохола. Предполага се, че това, което жената пие със сламка по време на секс е именно бира.

[float=right][/float]Годините минавали, чаши бира се изпразвали, шумерите изчезнали постепенно от историята и оставили развитието на бирата на следващите цивилизации – египтяни, гърци, траки, римляни.

Междувременно на другия край на Стария свят германските племена също открили, че зърнените продукти ферментират и че от това се прави алкохол. Подобни открития направили и други племена, без връзка с шумерите, и така бирата постепенно се появила в различни части на света. През 19 век Луи Пастьор дори щял да обясни какво точно се случва при процеса на ферментация, но дотогава имало още много време.

В началото на новата ера римският историк Тацит отбелязва, че германските, саксонски и келтски племена пият светла бира. Въпреки че самите римляни са се научили на пивоварство от гърците, Тацит и съвременниците му вече са открили и виното, както и това, че в него е истината. Затова те смятат, че бирата е варварско питие, недостойно за тях.

[float=left][/float]През Средновековието бирата продължава да се развива, като се вари най-вече в манастирите. По онова време започват да добавят хмел към рецептата. Пиенето на бира се превръща в социално занимание и на Острова се раждат пъбовете.

Бирата постепенно става най-популярната напитка в Европа, особено в райони, където отглеждането на лозя е трудно. Дори в Южна Европа, където виното е традиционното питие, бирата има почитатели сред по-низшите класи. В Бавария смятат бирата за толкова важна, че през 1516 г. дори регулират съставките й със закон, който е отменен чак през 1987 г. Навсякъде, където чистотата на водата е под въпрос, се пие бира, защото тя поне е била термично обработена.

Следващата стъпка в историята е индустриализацията на производството.

Бирата е една от най-старите алкохолни напитки. Някои историци смятат, че тя е дала на човечеството тласъка да развива земеделието си, да усяда и да образува селища и градове; че бирата, а не нещо друго, е тласнала човека по пътя към цивилизацията.
[/color][/size][/font][/justify]

vratovrazka.com
Активен

galenavt

  • SuperUser
  • Карма: +149/-92
  • Неактивен Неактивен
  • Пол: Жена
  • :Ноември 30, 2010, 06:51:18 pm
  • Публикации: 310
  • Live Free Or Die Trying To Be Free!
  • OS:
  • Windows 7/Server 2008 R2 Windows 7/Server 2008 R2
  • Browser:
  • Firefox 3.6.16 Firefox 3.6.16
Re:Митове, предания и легенди!
« Отговор #14 -: Април 04, 2011, 06:29:15 pm »
Градски легенди: защо брачните халки се носят на безименния пръст

Много интересно обяснение, защо брачната халка се носи на безименния пръст.
Обяснението идва от Китай.
Палецът символизира родителите
показалецът – братя / сестри
средният пръст си ти самият (прави си извод когато го сочиш на някого)
безименният е партньорът ти
малкият пръст са децата ти
За да разбереш защо халката се носи на безименния пръст, направи следното:
отвори дланите си, една срещу друга. Пречупи средните си пръсти и ги постави един до друг след което допри върховете на останалите си пръсти.
Сега се опитай да разделиш палците си (родители). Ще се отворят, защото няма да прекараш целия си живот с родителите си, трябва да ги напуснеш рано или късно.
Събери отново палците и се опитай да разделиш показалците си (братя/сестри): те също ще се отворят, защото братята и сестрите ти ще имат собствени семейства и отделен от твоя живот.
Събери показалците и раздели малките си пръсти (деца): и те ще се отворят, защото и твоите деца един ден ще се оженят и няма да са при теб.
Накрая събери малките си пръсти и се опитай да разделиш безименните (партньор): ще се изненадаш да установиш, че не можеш… Защото съпруг и съпруга трябва да останат заедно, в добро и зло.
Активен
A listening of rock music makes me feel alive!