Отиде си…
Небето се разплака…
Земята се разтресе в истеричен пулс.
Дори и слънцето се разгневи –
зад сбръчкан облак скри се –
на сноп събира своите лъчи.
Отиде си…
Жената в мрака
ръце протяга да те задържи.
Не може!... Тя – Смъртта – не чака
някой да я омилостиви…
Отиде си…
А вятърът разнася
сподавен стон – мъчителен и глух.
Мечтите разпилява и отнася
надеждите във свят измислен, пуст.
Отиде си…
Детето ти стои на прага
с рисунка „Динозавър” във ръце.
Не иска да играе и да бяга.
То чака тате да се прибере…
Отиде си…
Дори не осъзнаваш,
че вече ти не си при нас…
Дълбае болката… сърцата наранява…
Крещят душите ни без глас…
Отиде си…
А времето минава…
Не вярвам, че те няма… Ти си в нас!
Душата ти прекрасна засиява,
очите щом притворя –
с усмивка слънчева те виждам аз.
Със нас си ти, приятелю!
Небето спря да плаче.
А слънцето изгря с навъсено носле.
Земята днес е страдащо сираче…
Но ще те пази в своето сърце…
Почивай в мир, Стеф!
