Скъпи мамо и тате,
най-накрая получих достъп до компютър и реших да ви напиша този имейл. Аз съм добре. Първите два месеца минаха много бързо. Ще ви разкажа с няколко думи с какво се занимаваме тук.
Събуждането е в 5.30 сутринта. Първият ден си станах както на село в 4 часа, обаче старшината ме накара са се върна в леглото и да пазя тишина. Така че, в началото на деня мързелувам – не се занимавам нито с кокошки, нито с прасета. Скука.
Сутрин ни слагат по една раница на гърба и ни карат да бягаме. Старшината ме пита защо не се потя, а аз му отвърнах, че разстоянието е по-късо, отколкото бягах всяка заран с раницата до училище. Момчетата от града са много зле на края на това упражнение. Ако старшината не гледа - нося по някой на гръб, тъкмо да ми заякнат краката.
Редовно ни карат да гърмим, обаче явно съм в курса за начинаещи. Тук се стреля легнал по неподвижни мишени!!! Много по-лесно е от стрелбата по косери или пъдпъдъци! Пък и никой не гърми по теб, както правят ония тъпаци от съседното село! Така че, медалите тук са за мен.
Редовно ни карат да се боричкаме, както правим вкъщи с батковците ми. Много са чупливи градските момчета, малко да стиснеш и нещо изпуква. Тук за срам на цялото село, изгубих... Веднъж. Един младеж, към сто и тридесет килограмов, се спъна и падна отгоре ми. Аз, както знаете, съм 65 килограма, точно наполовина. Не успях да се измъкна изпод него и му дадоха победата. Втория път вече имах готовност – като се засили се мръднах една крачка встрани и после му се хвърлих на гърба. Стана много по-лесно, отколкото със селския бик. Стиснах му врата и той изпука. Няма страшно - старшината каза, че това е тренировъчен инцидент и родителите му няма да ни съдят!
Топла вода има всеки ден, още не мога да разбера защо...
Старшината не ни бие, мисля че му има нещо. Може да е вегетарианец или сектант...
Храната тук е на корем. Или по-скоро беше на корем. Първия път като казаха, че можем да ядем колкото си искаме, аз набързо глътнах двадесет и пет кюфтенца. Не бяха лоши, обаче на мама са по-хубави. От тогава старшината ми дава да изяждам не повече от двадесет. Това не е проблем, сядам до някое градско момче наобяд, гледам го втренчено и той ми дава половината си порция. И изкарвам до вечерта. Сменям ги, да не се оплаче някой.
Първата седмица три момчета ме дръпнаха зад спалните помещения, искаха май да ме ступат. Понеже се чувствали засегнати от моите успехи, не можело то така, новобранци да ги излагат. Няма страшно! Родителите им няма да ни съдят! Даже двама ще се върнат в строя, съвсем скоро, до два месеца. Като им зараснат костите. Третият май ще си полежи заедно с оня, големия. Понеже малко се спъна, а аз съвсем леко го бутнах срещу стената на бараката и главата му мъничко влезе вътре. И пак се чу пук. Докторите казаха, че скоро и двамата ще излязат от кома. Така че, няма грижи!
Моля ви, кажете на батковците ми Тошо и Гошо да дойдат веднага! Да се запишат, че след толкова ядене и игри даже дават и пари! Бързо, преди онези тъпаци от съседното село да се усетят и местата да свършат!
Мамо и тате, обичам ви и ми липсвате! Тук е хубаво, дано ме харесат.
Ваша дъщеря:
Стойка
