Какъв е смисълът на дъжда,
ако няма с кого да споделиш чистата му красота?
Животът никога не е бил в моменти,
в които чакаш бурята да свърши,
не... шибано клише е,
но той винаги е бил в това,
да можеш да танцуваш под дъжда,
да се научиш как.
Но за това ти трябва нещо епично.
Нали се сещате, срещаш някого,
обикновено става случайно,
без въобще да го очакваш,
без въобще да го планираш...
ти казваш нещо,
той друго и ето ти я перфектната буря, която чакаш.
Не знам дали след това неща потръгват,
дали се превръщат в приказка,
но пък са епични, о да, винаги са епични.
И единственото, което искаш е,
да прекараш остатъка от живота си по средата на тази буря,
на този разговор.
Задаваш си въпроси,
неизменно... те са все същите –
той ли е това,
напълно луд е,
побърква ме,
кара ме да се смея истерично,
да говоря повече,
да не казвам нищо...
Истината е, че никога не знаеш, никой от нас не знае.
И това ни плаши, много.
Страх те е, че можеш да изгубиш чувството,
че то може да изчезне, така както се е появило.
Светът е голям,
досега не е показвал,
че спасението дебне от всякъде.
Пълен е с обрати и завои,
а ние сме такива специалисти в това,
да умеем да пропуснем момента...
моментът, който може да промени всичко.
Не знаеш как да вярваш в това,
което се случва, как да накараш другият да ти повярва...
но винаги има нещо епично... нещо, което ухае на... дъжд.
И се брои, нали?
