Изпечатай

Моля влез или се регистрирай.
1 Час 1 Ден 1 Седмица 1 Месец Завинаги
Влез с потребителско име, парола и продължителност на сесията

[Donelli]

                ТИ

Тук ли живееш, или си мираж,
имаш ли име- не носиш багаж,
колко години вървиш по света-
бяла магия, весталка в нощта.

Днес си земята, а утре небе,
към хребети здрачни протягаш ръце,
пиеш от облаци, спиш във трева,
дишаш, от вятъра в твойта коса.

Днес ти си пламък, а утре си лед,
гледаш в очите си призрака блед,
в гибелни пропасти спускаш снага-
за да откъснеш най- нежни цветя.

Днес ти си вещица, утре си храм,
бягаш от обич, а търсиш я с плам.
Губиш се, падаш и ставаш, зовеш-
знаеш ли, или не знаеш, в какво се кълнеш.

Днес ти си ден, но очакваш нощта,
в жертвени клади изгаряш сама,
молиш се в тътен от сива мъгла,
после възкръсваш за нова зора.

Днес ти си песен, превърната в стон,
рееш се в спомени...Имаш ли дом?
Плачеш в потоци от бисерен звън..
Виждаш ли пътя си в тихия сън?..

Може би грешна- безкрайно добра,
днес ти си себе си- своя съдба.
Утре ще бъдеш ли, има ли те?
Може ли някой да те призове?...

[Deizi_Rock]

ПРИЗНАНИЕ
   
Добър вечер! Как си, лястовице бяла,
в този още недописан ден?
Ти стоиш - изтръпнала и онемяла,
не очакваше да видиш мен.

Господи! Та ти си още същата,
както и в онези ненаситни дни,
в онзи танц с душата ти, насъщната,
който всички цветове взриви!

Няма ли да ме поканиш? Чакам вести.
Още ли си с твоето момче?
Аз се влюбвах - може би безсрамно често,
но така ми беше по-добре.

Тичах след принцеси минзухарени
и разбрах от срещите безброй,
че жените други са създадени
само за да ме направят Твой!

[vrab4e]

Ай ем българче

Ай ем българче. Обичам
наште маунтинс зелени.
Българче да се наричам -
ит из фърстли джой фор мене.

Ай ем българче. Фром Кричим.
Днес ай лив ин Саут Дакота.
Тук май мадър енд май чичо
правят мъни в бизнес готин.

С ТИРА-а чичов отпътувах
на петнайсет, сиреч - фифтийн.
Моят чичо с гърлс търгува,
мадър бачка в клуб фор стриптийз.

Бът ай българче оставам,
по душа, сърце енд боди.
Невър няма да забравя
брадърс Кирил и Методи.
Май народ из вери древен!
Май народ из вери твърд!
Ай ем българче. Форевър.
Чак до финиш ъф ъ уърлд.

[war4ce]

Ти

Ти си на моята победа горчивото,
Ти си сълзата неканена.
Ти си чувството, дето все не откривам,
Ти си солчицата в раната.

Ти си дрехата, дето най ми отива.
Ти си обетът неискан.
Ти си камъкът, хвърлен в моята нива
Ти си стихът ненаписан..

Ти си копнежа, все разпиляван.
Ти си утехата в мрака.
Ти си грешката, която прощавам.
Ти си мечтата нечакана.

Ти си мой демоничен спасител.
Ти си лъжата безсрамна.
Ти си най-жестоката моя истина.
Ти си мехлемът за рани.

Ти си ми всичко, което без рими
в живота веднъж се изрича,
всъщност исках да кажа, прости ми,
че те обичам.

Нели Димитрова

[war4ce]

Пробуждане


Изгребана от длани и очи,
от думи и от погледи ранена,
в света на полуделите щурци,
завръщам се сама и уморена.

В тревата, овлажнена от любов,
звезди свалени, бавно помътняват,
луната остри бледия си рог
и мъчи се в нощта да ме удави…

По дланите ми с тънки пипалца
калинки тайни пътища чертаят,
попива във очите ми съня
и спуска се по вените във тялото.

А вятърът ме буди сутринта
и ме напръсква със сълза на птица.
И ми прошепва, че накрай света
ме чака някой, който ме обича.


Нели Димитрова

[war4ce]

Същност


И колкото да бягаме във мислите
във търсене на вечността нелепа
земята ще ни приласкае хищно,
преди да сме намерили утеха…

И няма с час един да стигне времето.
Секунда някаква ще липсва само
преди да сме достигнали прозрение.
А после… после вече ще ни няма.

След нас ще избуяват само спомени
и в тях душите ни ще се завръщат
непримирени, скръбни и бездомни
да търсят нереалната си същност.


Нели Димитрова

[Джоли]

 
ДОБРОТА - Петя Дубарова


     Понякога съм толкова добра,
   че цялата изтръпвам и боли ме.
   И вените ми, сплетени в гора,
   ми търсят ново, благородно име.
   
   Понякога съм толкова добра!...
   И скрива ме във коша си чемшира
   на двора. Неизмислена игра
   ме търси и ръцете ми намира!
   
   Понякога съм светла като мед.
   Тогава светли устни ме обичат.
   Понякога съм златен слънчоглед,
   красив като главата на момиче.
   
   Понякога съм бяла и добра.
   Как рядко ми се случва да съм бяла!
   Тогава искам сън да подаря
   на всекиго. И свойта обич цяла
   
   да счупя на парченца от стъкло,
   да пръсна и добри ръце да сгрея.
   И дала сок на нечие стъбло,
   да пазя свойта тайна, че живея!
                           

[war4ce]

МАКОВЕ ПРЕЗ ОКТОМВРИ


Дори слънчевите облаци тази сутрин не могат да образуват
такива воали,
нито жената в линейката,
чието червено сърце разцъфва през палтото й така поразително -

подарък, любовен подарък,
крайно нежелан
от едно небе

бледно и пламенно
запалващо въглеродните си моноокиси, от очи,
замъглени до слепота под бомбетата.

О, Боже, какво съм,
че тези закъснели устни трябва с плач да се отворят
в гора от мраз, в зора от метличини.

Силвия Плат

[war4ce]

БРЯСТ

На Рут Фейнлайт*

Познавам дъното, казва тя. Познавам го с огромния си отвесен
корен
Ти от това се страхуваш.
Аз не се страхувам - била съм там.

Морето ли е шумът, който чуваш в мен,
неговите недоволства?
Или гласът на нищото, който беше лудостта ти?

Любовта е сянка.
Как лежиш и плачеш след нея.
Чуй - ето копитата й - избягала е, като жребец.

Цяла нощ ще препускам така, устремено,
докато главата ти стане на камък, възглавницата ти малка
морава.
Отеквайки, отеквайки.

Или да ти донеса звука на отровите?
Тази огромна тишина е дъжд сега.
А това е плодът му - тенекиенобял, като арсеник.

Изстрадах зверствата на залезите.
Обгорени до корен,
червените ми влакънца пламтят и не помръдват, една ръка от
жици.

Сега се разпадам на парчета, които политат наоколо като трески.
Вятър от такава ярост
няма да допусне свидетели - трябва да крещя.

Луната, също, е безмилостна - ще ме влачи
жестоко, оставайки без успех.
Сиянието й ме поразява. Или може би аз съм я уловила.

Ще я пусна да си ходи. Ще я пусна да си ходи.
Смалена и плоска, като след основна операция.
Как лошите ти сънища ме обладават и даряват.

Обитава ме вик.
Вечер той излита
като търси, с кукичките си, нещо, което да обича.

Ужасена съм от това тъмно същество,
което спи в мен;
цял ден усещам леките му, пухести премятания, злобата му.

Облаци минават и се разпръскват.
Нима това са лицата на любовта, тези бледи безвъзвратности?
И за това ли тревожа сърцето си?

Неспособна съм на повече знание.
Какво е това, това лице
така убийствено в примката от клони? -

Неговата змийско-отровна целувка.
Тя вкаменява волята. Това са усамотените, бавни грешки,
Които убиват, които убиват, които убиват.

* Рут Фейнлайт е американска поетеса, която живее в Англия. Съпруга е на Алън Силитоу.

Силвия Плат

[war4ce]

ОГЛЕДАЛО


Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е - не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм -
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
камъни.
Просто не виждам къде бих могла да отида.

Луната не е врата. Тя е всъщност лице -
като кокалче бяло, съвсем разтревожено.
Тя влачи морето подире си като черно деяние,
устата й - нямо, отчаяно "О". Аз живея тук.
В неделя камбаните стрясват двукратно небето -
Възкресение, утвърдено от осем огромни езика.
Накрая те всички трезво кънтят имената си.

Тисът сочи нагоре. Той има готическа форма.
Очите се вдигат след него и срещат луната.
Тя е моята майка. Не е тъй добра като Дева Мария.
От сините й одежди излитат прилепчета и сови.
О, добротата - да можех да вярвам в нея,
в светото лице, омекотено от свещите,
свело, към мен специално, кротките си очи.

Аз падам отдавна. Облаци разцъфтяват -
сини, мистични - над ситните звездни лица.
В църквата всички светци ще са сини,
ще плават на нежните си нозе над студените пейки,
с лица и длани втвърдени от святост.
Луната не вижда това. Тя е дива, плешива,
а тисът вещае не друго, а мрак - мрак и мълчание.


Силвия Плат

[звездююю]

Жажда за обич

В едно магазинче, в един безистен
върху вратата, на лист закрепен
беше написана кратка обява:
"Жажда за обич тук се продава".
Поогледах се - никой не спира.
Жажда за обич се не котира,
както оказваше се тъдява,
а се котира жажда за слава.
И загледан тъй в белия лист
в мене възникна въпрос напорист.
Жажда за обич се утолява
само с любов като жарава,
ала запитах се жажда за жажда
точно такава как се поражда?

[Phoebe_Buffay]

                  ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

Стефан Цанев

[blackie]

ДЯВОЛСКО

Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

[Donelli]

Сделка с дявола

Омая ме със поглед нежен
в очите ти аз дявола съзрях
отнел ми и последната надежда
за истинска и тиха самота.
Сега в съня ми ти нахлуваш
крадеш по мъничко от мен.
Не е любов, а истинско безумие
събудил демона у мен.

Ти сделка, дяволе, със мене сключи,
обречена съм аз на теб във вечността.
От устните ми знам че искаш ти да вкусиш,
плътта ми огън е за теб сега.
Сгрешихме, но грехът е сладък.
И знам, че в ада ще горим,
но дяволе, сега на страстите ти аз те подчинявам,
не ме обичай, само с мене остани!

 Гергана Георгиева

[blackie]

Къде ли крие се душата ми?

Къде ли крие се душата ми

(стъписана, нещастна, мъжка,
несподелено влюбена
в жена далечна някъде в Колумбия,
“тогава”, “там”, и “някога”,
и “може би”,
и вече “никога”)

докато тялото ми

(похотливо, заслепено, оздравяло,
жилаво, нетърпеливо,
“сега”, и “тук”, и без остатък,
без “някъде”, без “може би”)

превръща се на свирка, флейта, цугтромбон
за виртуозните солистки от Одесос,
обсажадали го търпеливо три години...

И кой ли пише този стих,
щом тялото е сексуален роб,
а пък душата е любовен емигрант?